Бях пристигнал преди няколко часа в Париж, съпровождан единствено от малкия си черен куфар и ламиниран бадж с името на неизвестната българска фирма "Kokisa". Бях избран от множество кандидати, който според мен ме превъзхождаха единствено по диоптрите на очилата си. Поради владеенето ми на английски, немски и отчасти руски, базиращ се на дългогодишни флиртове с богати руски девойки и бакалавърската ми степен по икономика от немски университет ми връчиха директно билет за града на любовта - Париж.

Трябваше да посетя световното изложение за автомобилни части, провеждащо се ежегодно от 15 до 20 октомври. Целта на "Kokisa", на която вече бях представител, бе да намеря чуждестранна фирма, която да изкупува нашите евтини лагери. Моите шефове бяха платили за всичко - самолетен билет, хотел, кола под наем, която да ме чака пред хотела, щедри командировъчни и няколко ВИП покани за щандовете на Рено и Валео.

Бях отседнал в хотел "Новотел", който се намираше в близост  до Porte De Chatillon. Хотелът беше на метри от околовръсната магистрала, което щеше да ми спести задръстванията в  централната градска част, а стравнително централното му разположение щеше да ми позволи бързо да се придвижа с метрото до центъра.  До него се намираше и магазин MONOPRIX, еквивалент на българския Пикадили, от който можех да се снабдявам с всичките особени сирена на френската млечна индустрия.

* * *
Запалих мотора на сребристия голф, на който с големи зелени букви беше написано Europcar, платих таксата от 36 евро на излизане от подземния гараж и се слях с потока от коли. Експото беше разположено в края на града, близо до  международното летище Charles de Gaulle и сега трябваше са следвам табелите посочващи еърпорта. Минути след потеглянето ми осъзнах защо парижани бяха първенци в световната класацията за най-много изпратени смс-и. Аутобана беше от четири ленти и всичките бяха напълно задръстени. Движението приличаше по скоро на Mcdonald"s на гарата във Франкфурт, отколкото на околовръстен път, създаден да улеснява придвижването. Всеки метър усвоена асфалтова настилка носеше не по-малко радост, от придвижването с 10 сантиметра на опашката в Fast food заведението. Бях в най-лявата лента и след многобройните псувни и бипиткания, който трябваше да понеса, разбрах че в Париж имаше други пътни правила.  Между предпоследната и последна пътна лента минаваха постоянно различни по-размер мотори, което изискваше от мен да поема функцията на хамелеон и с едното око да наблюдавам, дали някой мотор няма да префучи покрай мен, а с другото трябваше да следя стоповете на колата пред моята.  Мотористите дори имаха начин да се отблагодарят на шофьорите, които им оставяха достатъчно пътно пространство - показване на два пръста (мир) или вдигнат палец. Задръстванията всъщност бяха доста полезни в случая, това беше страхотна възможност да добия представа за самия град.  Направи ми впечатление нещо, което вече бях виждал по телевизията, но не бях повярвал на него. До магистралата, на едно тревисто възвишение бяха разположени множество многоцветни палатки, приличащи на цигански катун. И ако паметта не ме лъжеше това бяха "жилищата" на българи и румънци, които едва ли бяха избягали от хубаво от родините си.

След около 3 часа бях пред експото и едва ли някой щеше да ми повярва, че бях изминал само някакви си 18 километра за това време. За съжаление не можех да вляза с колата в района на изложението, защото нямах пропуск, който съм можел да получа само от някой от щандовете. За моя радост акцента на охраната беше доловим и се разбрахме да почерпя руския си събрат на излизане от експото, ако ме пусне вътре. Точно в този момент бях много щастлив, че знаех поне малко руски, всъщност напълно достатъчно.

Изложението беше от шест халета и на картата, която получих на влизане, приличаше на детелина с квадратни листенца. Имаше многобройни малки и големи щандове, който продаваха всичко свързано с автомобилите - от болтове до цели коли. Имаше щандове от почти всички страни, дори държава като Иран присъстваше със своя червено-черен луксозен щанд. България естествено нямаше свой представител, а фирмите от Китай и Турция бяха заели почти цяло хале.

Бяха минали около 4 часа и ушите вече ме боляха, тъй като неуморно се бяха опитвали да се нагодят на всевъзможни акценти, като трептенето във въздуха на "китайския английски" беше най-трудно за възприемане. Единствената сделка, която бях сключил беше за доставка на един милион малки лагерчета на някаква немска фирма, която беше създала механизация, която увеличаваше въртенето на гумите с 51 секунди. Вече бях  решил да се отдам на нощния живот в Париж, когато попаднах на ВИП поканата ми за щанда на Рено.

След като тъмнокожа младолика госпожица провери пропуска ми, попаднах в огромно затворено помещение, в чийто идеален център беше разположено новото Рено Лагуна, а до него дама на около тридесет и пет с привлекателна външност и огромна усмивка обясняваше нещо на френски и  оживено жестикулираше. След като увлекателното и слово завърши и всички започнаха да ръкопляскат по-скоро от уважение, отколкото заради добрата реч, тя се приближи към мен и започна да ми говори на френски. Обясних и, че съм чужденец и ако може да продължим незапочнатото на английски. Оказа се, че е от борда на директорите на Рено и точно преди минути е обяснявала, как Рено планира изграждането на нов завод за коли в Румъния и разширяването на дейността си в Бразилия.

Бяхме изпили вече няколко питиета и опитали френските деликатеси от пригодения кетеринг, когато ме покани в бюрото си, за да ми покаже някой от плановете на бъдещите постройки. Бях любопитен да видя нещо, което дори хиени като "Times"  и "Economist" не бяха публикували. Влязохме в бюрото. Вратата се заключи след нас, а очарователната дама каза нещо, което щеше да промени индустриалната карта на Балканите:
"Всъщност, ако правиш точно това, което искам, съм сигурна, че може да изместим с няколко стотин километра на юг планирания ни завод в Румъния и ти да станеш директор на предприятието в България"
След това съблече дрехите ми, а аз я оставих да диктува играта.

i kakvo stana 6te ima li zavod v bg ili jenata ne e ostanala dovolna

Barvo moje da pi6e6 nau4no fantasti4ni romani:-)))) hi hi ama kato se zamaslia edva li zavisi vsi4ko ot edin 4ovek ima mnogo factori koito vliaiat a iconomi4eskata izgoda e e NAI-VAJNIA...AMA KAT SI REKAL 4E ZA 15 MIN SI OBEDIL DA NAPRAVIAT ZAVOD VMESTO V ROMANIA V BG BRAVOS...pak az 6te se posmeia hi hi hi

Толкова реалистично звучиш,че направо ти завидях за това, което ще напишеш като продължение ! Супер си !

Страхотен разказ, но в мен остави чувство на тъга Тази дама уж има големи възможности, а защо е такава комплексарка и по странен начин си осигурява емоции.Жалко за главния герой...беше толкова положителен млад човек....А аз уча в икономиката и след време бих се радвала на възможността да работя в такава компания...Ще ми се никога да не се налага да разбирам какво е компромис....Като се замисла какво и е на Пепеляшка - просто си е вършела работата, а съдбата е свършила всичко останало...Да разказът е страхотен... тъжното е,че е болезнено актуален

Ot Tancheto