Монетата се търкулна по мъхестите камъни и падна в дълбокия вир. Две момчета стремглаво я последваха, скочиха от върха на скалата и полетяха надолу към мътната вода. Трясъкът с гладката повърхност се разсея във въздуха докато достигне до високия хребет. Там една сянка бързо заслиза по пътечката към вира. Бяха минали минути, когато тя пристъпи в ледената вода, гмурна се и отвори очи, сякаш търсеше телата на скачачите. Направи го многократно, но без успех. Отчаянието вече я обземаше, а тя трябваше да търси. Бялата й кожа започваше да пропуска студената вода, а тялото и да настръхва,  беше принудена да излезе. Седна на брега, вторачи поглед към спускащата се от високо шумоляща вода и заплака. Миг след това видя нейните спътници на отсрещния край на големия вир, усмивка замени потеклите сълзи и тя забързано тръгна към тях.

* * *

Сандра обожаваше баба си. Откакто загуби родителите си на три години, момичето живееше само с нея. За девойчето тя бе и майка, и приятел, не можеше да си представи света без загрижеността и любовта на тази истинска жена. С годините двете се сближаваха все повече и вече не можеха да прекарат дори ден една без друга, докато не се случи най-ужасното. Любимата й баба се разболя от тежка болест. Но момичето вярваше, че ще се излекува, тя опитваше да измести с обичта на сърцето си всички онези неприятни мисли в съзнанието си, които я насочваха към несгодите на живота. За нейно съжаление вярата не беше вълшебен цяр за лечение, а само начин да залъже собственото си възприятие. Дните на старицата бяха преброени. За нея смъртта беше естествено продължение на живота и не се страхуваше да я приеме, защото знаеше, че има кой да наследи душата й. Макар да бе стъпила вече в Рая, загрижена, бабата искаше да предаде едно последно послание на своята внучка. Привика Сандра при нея, хвана й ръката и пусна в отворената шепа на девойчето стара медна монета. С последни сили тя издума своя завет:

-        Мило дете, тази паричка, която ти давам, е на над хиляда години. Тя винаги се е пренасяла от поколение на поколение и винаги е носила късмет на този, който я притежава. Пази я сега, тя е твоя и докато е с теб, аз винаги ще бдя над душата ти.

По-късно същата вечер добрата баба предаде Богу дух.

* * *

Огнян и Пламен бяха близнаци. Те толкова много си приличаха на външен вид, че дори собствената им майка не можеше да ги различи. Но характерите им бяха нещо съвсем противоположно. Огнян беше буен и агресивен, а Пламен мил и добър. Момичетата ги харесваха, защото бяха много красиви и земни, но за тяхна радост никога не се случваше едно момиче да хареса и двамата. Младежите просто бяха твърде различни в душите си, за да позволят на една женска сила да ги покровителства едновременно.

Бяха минали десет години от смъртта на баба й, а Сандра още си спомняше за вълшебните моменти, които те заедно бяха преживели. Ала това усещане не трая вечно. Още в деня, в който девойката се запозна с близнаците, мислите за старицата я напуснаха. Младежите бяха толкова хубави, че забравяше за всичко, което досега бе усетила в живота си и мечтаеше само за тях двамата. Момичето трудно ги различаваше визуално, но пък щом започнеше да говори с тях, веднага забелязваше разликата. Харесваше и двамата, единия със своя прикрит инат, а другия с неговата лека меланхолия. Влюбваше се в тях, но и в двамата поравно. Никой не можеше да вземе превес над другия, всеки си имаше предимства и недостатъци. Постепенно Сандра забрави хубавите спомени с баба си и мечтаеше само за бъдещето. Момчетата също не бяха безпристрастни към добротата и красотата на девойката и с времето започнаха да странят един от друг - от братя се бяха превърнали в конкуренти в борбата за едно сърце.  Погаждаха си мръсни номера и измисляха безброй лъжи по чужд адрес, само за да изложат другия пред Сандра. Но доброто момиче все така обичаше и двамата еднакво.

Беше късна есен, гората се беше завила с дебел кожух от многобройни пъстри листенца и се готвеше за тежката зима. Тази естествена красота бе довела Огнян, Пламен и Сандра в този земен рай. Те се разхождаха из обагрените в цветовете на дъгата пътеки и си говореха за тях тримата. След час бяха достигнали тяхното любимо място – една огромна скала, която се извисяваше над сгушеният под нея вир. От това място се откриваше невероятна гледка към цялата околия, която още повече засилваше мечтите на тримата. Загледани в тази уникалност на природата, изведнъж своенравният Огнян извика:

-        Един път и завинаги трябва да решим кой с кого ще бъде. Сандра, на теб ти е ясно, че ние с брат ми те обичаме много и искаме да прекараме живота си с теб. Така че, моля те, вземи ти решението с кой от нас искаш да бъдеш.

Сандра не очакваше подобна реакция и не искаше точно сега да говори за  нейната любов, знаеше, че цялото спокойствие на природата , което сега витаеше около тях, щеше да бъде заглушено от спорове и кавги. Но Огнян не отстъпваше и ядосано я подканваше да изрази чувствата си. Тя проумяваше, че все някога трябваше да реши, но не искаше да го прави, защото щеше да загуби единия от двамата. Сърцето й не го позволяваше. Сандра се страхуваше да избира, защото изборът бе отговорност, на която тя все още не се бе научила. Погледна натъжено към двамата и продума:

-        Момчета, обичам ви, но обичам и двама ви по еднакъв начин, не мога да направя своя избор сама. Трябва ми помощ.

Тогава тя се сети за монетата на баба й, за която отдавна вече не мислеше. Обясни на момчетата, че паричката ще бъде нейния избор и я хвърли нависоко. Страните на лирата щяха да определят кой да бъде нейния спътник в  живота. Кръглата медна монета се удари на един заоблен камък, отскочи и се затъркаля към пропастта.  Момчетата се опитаха да я хванат, но безнадеждно, и тя се спусна надолу към вира.  Близнаците се спогледаха яростно и скочиха едновременно след нея, защото знаеха, че този, който пръв види монетата, той  ще спечели.

Сянката на Сандра  бързо заслиза по пътечката към вира. Бяха минали минути, когато тя пристъпи в ледената вода, гмурна се и отвори очи, сякаш търсеше телата на скачачите. Направи го многократно, но без успех. Отчаянието вече я обземаше, а тя трябваше да търси. Бялата й кожа започваше да пропуска студената вода, а тялото и да настръхва,  беше принудена да излезе. Седна на брега, вторачи поглед към спускащата се от високо шумоляща вода и заплака. Миг след това видя нейните спътници на отсрещния край на големия вир, усмивката замени потеклите сълзи и тя забързано тръгна към тях.

Беше вперила поглед в близнаците и  несигурно крачеше  върху пъстрата покривка от есенни листа. Искаше да види посланието на монетата. Приближи се към тях, отвори ръката на Огнян и извади монетата. Усмихна се. И тръгна назад към селото, оставяйки мъртвите тела да се клатушкат в студения вир.

bravo :) na men mnogo mi haresa..

Скъпи Миро, подготвил съм ти договор, но не за любов, а договор да те издавам, чакам твоя кръвен подпис и да се обвържем в тази нечестна сделка с дявола :)

леле браво ама ти ли ги пишеш?
ммм тъй като няма общо място за коментар4ета,реших в първото да пусна...брао бе ! успех4ита.... ;)

баси и тъпия разказ. Как може Пламен да не изкара монетата и да се нагълта с вода :-D
Не ве брато, разказа ти е добър. Хареса ми ;)

...и се пише разказът (с пълен член) а не "разказа". Баси и неграмотния плувец - Пламен