Антоанет Делакроа стоеше неподвижно до тесния дървен прозорец с бяла олющена рамка и придвижваше бавно ръка по мраморния перваз. Пръстите й леко подскачаха като игриви морски вълни върху студения мрамор, докато дланите й нежно се извиваха, следвайки ритъма на сърцето й. Клепачите над бадемовите й очи бяха спуснати и по тях притичваха леки хармонични трепети сякаш малки невидими феи танцуваха любовна песен. Представяше си как свири на пиано галейки черно-белите клавиши, които й се отблагодаряваха с поток от вълшебни звуци. Делакроа повдигаше леко стъпалата си, а после внимателно ги допираше към сивия под сякаш натискаше педалите на нейното въображаемо пиано и чакаше малките чукчета да задействат само една от струните, така че да излезе по-тих тон. Точно когато мелодията се пренасяше от твърдия натиск на показалеца към нежния допир на кутрето, някой я хвана за китката. Ръката на нападателя бавно  се плъзна надолу и обхвана тънките й пръстчета. Тя спря да свири. Тялото на мъжа се доближи плътно зад нейното, така че тя усети силно туптящото му сърце. Лявата му ръка повдигна леко бледожълтото й потниче, бродирано с виолетови мъниста и рязко сграбчи стегнатото й коремче, така сякаш удряше лека плесница. В първия момент тя усети как грубата му длан наранява нежната й кожа, и го хвана инстинктивно за китката, готова да го отдръпне, ако продължи да я драска. Но в следващия момент приятна топлина прониза тялото на Делакроа, която се почувства като озарена от плътен слънчев лъч. Той повдигна дясната й ръка, чиито пръстчета се бяха усукали около неговите и я сложи върху сърцето й. Притисна я плавно и й прошепна на ухо.

     

-         Сега чуваш ли мелодията на моето сърце? То тупти за теб!

 

После я целуна нежно по врата с големите си сочни устни и я притисна още по силно към себе си. Антоанет отвори леко очи, поглеждайки красивия пейзаж, който се откриваше пред нея – малки сгушени къщурки, които приличаха на червени гъбки сред тъмнозелените борови дървета; бели коне, които препускаха измежду горските пътеки и безгрижни птички, които пронизваха небесната шир. Тя запамети тази невероятна гледка, дръпна розовото дантелено перденце и отново затвори тъмнокафевите си очи. Глуха тъмнина покри телата им и мъжът атакува отново. Завъртя бавно лицето й към неговото и като озверял хищник я захапа за долната устна. После раздвижи лявата си ръка, насочвайки се към едрите й гърди. Точно, когато тя очакваше да ги сграбчи, той плъзна пръсти надолу и мушна ръка под белия й кашмирен панталон. Тя изстена!

   

* * *

 

Гъста сивкава мъгла натежаваше върху тънките борови иглички, които сякаш бавно се топяха и незабелязано изчезваха в настъпващата нощ. А малките китните къщурки неусетно потъваха в небесния дим, и изглеждаха така сякаш се люлеят, когато тихия ветрец понесеше мъглата. Шарл Миро седеше в ъгъла на квадратната стая, опрял гръб до снежнобялата стена и притискаше с пръсти главата си.

   

-         Тони! – последва дълго мълчание! – Знаеш ли от колко време сме в тази стая? – попита Шарл.

 

-         Няма представа. – отговори русокосата Антоанет. – Объркана съм. Вие ми се свят, а аз дори не знам как сме се озовали в тази проклета стая след като дори няма врата.

 

-         Права си, проклетата празна стая с един единствен прозорец, на който виси това плашещо розово перденце. Дори разстоянието от него до земята е повече от сто метра. Какво правим тук по дяволите?

 

-         Това е капан! Ние сме прокълнати. Последното, което си спомням преди да се събудя в тази стая са твоите големи зелени очи, които ме гледаха искрено, когато ми каза „Обичам те”. Защо го каза? – викаше вече Делакроа. – Не виждаш ли какво направи с твоята любов?

 

Антоанет се изправи и ядосано се приближи към Миро, удари му силен шамар, после още един, и започна с всичка сила да го рита по тялото. Той се беше свил на топка, прикрил главата си с ръце и чакаше Делакроа да се откаже. Но за негово нещастие, яростта на русокоската нарастваше, а ударите й ставаха все по-силни и по-прецизни. На пода точно под лицето на Шарл се появи малка локва от тъмночервена кръв, която обагри последния удар на нападателката. Тя изведнъж замръзна, очите и се свиха, пръстите на ръцете, свити по-рано на юмруци, се отпуснаха, а коленете и омекнаха, така че тя бързо се свлече на земята. Започна да целува разкървения Миро – по очите, по устните, по меките му бузки.

 

-         Боже, какво направих! – промълви Тони. – Побърквам се в тази стая. Правя неща, които самата аз не вярвам, че мога да извърша. Прости ми, Миро! Прости ми! – започна да целува ръцете му.

 

Лежащия на пода Шарл изплю малко блудкава кръв, която се стече по наболата му брадичка.

 

-         Не се притеснявай! Мисля, че и аз започвам да полудявам. Тази шибана стая е пропита с омраза.

 

-         Да, така е! – продума Антоанет. – Но не можем да се измъкнем! – тя наведе глава надолу.

 

-         Дай ми някаква кърпичка да се избърша и отиди дръпни онова ужасно перде. – отсечено каза Шарл.

 

Делакроа подаде мека копринена кърпичка, която изкара от джоба на панталона си, и се запъти към прозореца. Когато погледна през него, не виждаше нищо. Нямаше помен от варосаните с бяло къщички, от високите борови дървета, всичко бе потънало в гъста мъгла. Тя направи крачка назад и дръпна дантеленото перде. Отиде в противоположния на Шарл ъгъл на стаята и загледа прозореца. Под набраната завеса се забелязваше прозрачна мъгла, която бавно се спускаше към пода сякаш някаква зла сила се опитва да завладее стаята.

 

 

 

Миро, висок с атлетично телосложение и с дълъг тесен белег над дясното око, сега седеше няколко метра в ляво от червеното петно. Беше избърсал мръсната кръв от лицето си и сега се опитваше да свие цигара.

 

-         Какво правиш Шарл? – провикна се Тони от другата страна на стаята.

 

-         Не можеш ли да видиш сама, опитвам се да направя цигара с този хашиш, но още ме боли главата от ударите ти.

 

-         От къде го имаш по дяволите. – неодобрително извика Антоанет. – Смяташ ли да го пушиш?

 

-         Естествено, че смятам да запаля цигарата. Нима не мислиш, че ще прекарам последните няколко часа от живота си, тренирайки да свивам хашиш. Искам да се напушим. Да забравим поне за час всичко, което ни се случва.

 

-         Но аз никога не съм опитвала! Какво може да ми стане от това?

 

-         Нищо особено, не се притеснявай, ще се почувстваш облекчена.

 

 

 

Цигарата вече догаряше в ръцете на Делакроа, която рисуваше с горящия пламък красиви огнени кръгове в тъмнината. Димът се усукваше около нея като голяма отровна змия и пораждаше неприкрити съмнения. Тя вярваше, че се намира в рая – сама, гола, понесена от пъстрите цветове на хиляди ароматни цветя, които приятно гъделичкаха изострените й сетива. Но паралелно с това усещаше студения хлад от мраморния под, който се вливаше неусетно в нея.

 

Антоанет се изправи, сякаш се опитваше да се отърве от това тягостно чувство. Доближи се до Миро, притисна го до гръдта си и притвори очи. После рязко, сякаш обладана от демон, го блъсна и тръгна към розовото перденце. Дръпна го рязко като за малко не го скъса, после внимателно се качи на перваза и седна точно на ръба му, провесила нежните си крака в пропастта. Пейзажът навън можеше все още да се опише с една единствена дума – страх!

 

-         Тони, какво си мислиш, че правиш? -  попита Миро и бавно се приближи към нея.

 

-         Стой си на мястото или ще скоча! – отговори тя! – Всъщност и без да си стоиш на мястото пак ще скоча. Не мога да издържам повече в тази празна стая. Искам да развявам коси, тичайки сред красиви горски полянки и да се наслаждавам на звука на чуруликащи пойни птички.

 

-         Ще се радваш на природата, разбира се! Само трябва да почакаш! Нали си бяхме обещали да се борим заедно с несгодите на живота? – Миро продължи да се приближава към прозореца.

 

-         Заедно, заедно, с твоето „Обичам те” виж къде се озовахме! На това ли му викаш заедно? Сега сигурно всички останали се забавляват и си раздават тайни целувки, скрити под крилата на гъстата мъгла. – тембърът на Антоанет ставаше все по тих, а видът й все по-безпомощен.

 

-         Не се притеснявай, скъпа. Аз съм до теб и докато съм до теб, всичко ще се оправи.

 

Изричайки тези думи всичко пред него се случи като на забавен кадър. Антоанет хвана с ръце дървената рамка на прозореца и с последни сили се изтласка от него. Миро беше вече достатъчно близо до перваза и се хвърли бързо към нея, хвана я за едната ръка, като другата и увисна самотно надолу.

 

-         Подай ми другата си ръка. – изкрещя силно Шарл.

 

Делакроа не помръдваше, все още беше в шок. Вените на ръцете на Миро бяха изпъкнали от голямото напрежение и приличаха на синя паяжина върху тъмната му кожа. Той трудно започна да я изтегля нагоре, хванал я здраво за едната ръка, а с другата се държеше за рамката. Краката му се хлъзгаха върху влажния мраморен под и това затрудняваше спасителните му пориви. Мъглата беше толкова гъста, че той виждаше само ръката, която държеше. Тялото и беше обгърното от сивкавия дим, които я теглеше надолу към пропастта.

 

 * * *

 

Антоанет се събуди от непоносим звук на стържене, който идваше някъде зад гърба й. Тя бе спала свита на кълбо повече от шест часа откакто Шарл я изтегли обратно в стаята. Тя завъртя глава, като учестено примигаше с очи, опитвайки се да фокусира обектите. Видя Миро, който държеше в ръката си обувка, в която беше забил металната катарама на колана си, и стържеше ронливата вар. Беше издълбал повече от половин метър навътре в стената, която изглеждаше още по-безкрайна от момента, в който беше започнал да дълбае. Той се сгромоли от умора на земята, вдигна отново обувката високо над челото си и я изхвърли през прозореца. После стана рязко и дръпна отново розовото перденце, сякаш не искаше да гледа тази плашеща до смърт мъгла. Шарл се приближи до Тони и легна зад нея, като я прегърна нежно, така че да я стопли. Беше измръзнала до кости, сърцето и туптеше по-бавно, движенията и бяха тромави, а дишането й беше толкова ограничено, сякаш беше последната степен преди да спрат да функционират дробовете й.

 

-         Обичам те! – прошепна Миро и започна да движи ръце по тялото й, така че да я загрее.

 

-         Твоето „Обичам те”, престани да го казваш. Ако наистина ме обичаше нямаше да стигнем изобщо до тук. А сега сме наказани. – измърмори тихо Антоанет и затвори очи, сякаш вече се бе примирила с това, че ще умре.

 

Шарл не спираше да я гали и същевременно да мисли начин да се измъкнат от тук, докато Делакроа сладко заспа в прегръдките му. Той не смееше да затвори очи, защото трябваше да я пази. Всичко беше възможно в тази стая и той трябваше да бъде нащрек.

 

 

 

След няколко часа будуване, умората започна да проличава в очите му, които леко се притваряха. Не беше спал сигурно с дни, беше гладен и жаден, болеше го цялото тяло. Може би така се чувстваше човек преди да отиде в Рая, мислеше си той. Заогледа празната стая, първо съсредоточи поглед върху изронената дупка в стената, с надеждата, че ще види слънчев лъч, но не го видя. После обходи визуално всички стени, търсейки нещо, което не беше забелязал досега, но отново не видя нищо необичайно. Накрая впери поглед в нагънатото като акордеон розово перденце, около което се разнасяше сивкава мъгла.

Очите му се затваряха, той почти заспиваше, когато видя как плътния дим бавно се оттегля от прозореца, сякаш нещо го засмуква от другата страна на пердето. Помисли си, че халюционира и спусна за минута клепачите си, после ги отвори рязко и погледна отново към единствения отвор в стаята. Квадратната димна рамка около завесата вече я нямаше. Той отмести внимателно ръката си от Антоанет, така че да не я събуди и се приближи към пердето. Отмести го бавно, сякаш се страхуваше какво ще види от другата страна. В първия момент се зарадва, защото мъглата беше напълно изчезнала, но след това гледката го уплаши. Нямаше къщички, нямаше дървета, липсваха птичките, липсваха животните, имаше само една гола лунна пустош. Боже какво се е случило там, мислеше си той, дали точно думите „Обичам те”, не ги бяха пренесли в тази стая да ги защитят от жестоката действителност. Беше напълно шокиран. Хвана здраво розовото перде и го дръпна силно, така че то се скъса. Взе го в ръце и се доближи отново до Антоанет, после легна до нея прегръщайки студеното й тяло и я зави със завесата. Прошепна й още веднъж „Обичам те” и затвори очи. Знаеше, че ако някой им бе помогнал да се спасят от тази жестока мъгла, със сигурност щеше да ги измъкне и от бялата стая вече без розово перденце.

Миро, интересно, и отново с неочакван край. Но ... определено чакам "Стаята с розове перденце 2" измакни ги от там. Нека се обичат навън, а и не се разбра как са се отзовали там.

на мен не ми хареса толкова, колкото другите ти.

Трябва наистина да ги пусна двамцата навън, самите герои са симпатични и заслужават още доста разкази :) Но иначе как са се озовали ли? Ами има една сила наречена "любов", понякога човек не може да разбере напълно магията й.

П.С. Няма ли да излезеш от анонимност :)

Интересно, човек как трябва да се чувства и в какъв момент може да напише това! Или просто да го наречем дарба!

Е щом са се отзовали там чрез силата на любовта ... тва вече става фантастика , не е реално... но определено чакам развитие на историята и да ги измъкнеш някак си. Както сам казваш "самите герои заслужават още доста разкази ". Чакам ги, Щурчо =)

Ще излезна от анонимност с единия крак само ... Аз съм ... едно синеоко момиче от Пловдив =)