„ ... А когато се насладя на сексуалната ви възбуда и знам, че съм обуздал всеки трепет преминал по тялото ви, ще се отместя. Не мога постоянно да натрапвам похотливите ми желания. За мен вие сте чиста като бял грациозен лебед, поклащаш се в бистрите води на планинско езеро, и всеки допир с вас поражда чувства на страх – страх, че мога да ви нараня.

После ще седна кротко в мекото махагоново кресло и ще ви наблюдавам тихо като зародиш на пролетно цвете, който неусетно пропуква земята. Погледът ми ще се люлее хаотично от вятъра и гальовно ще се извива по тялото ви, търсейки най-уязвимото ви място. Накрая плахо ще се усуче върху замъглените ви очи и плавно, почти неусетно ще остави частица от себе си. Тогава вие ще сте завинаги моя. Обичам ви, моя малка Нозет!”

Томас се подписа старателно, като се опита почеркът му да не бъде повлиян от иначе наклонения му грозноват шрифт. После прочете писмото още веднъж за грешки и неточности и го смачка на топка. Хвърли го усмихнато в бумтящата камина и се загледа в пламтящите огньове, които бързо изгориха любовния шедьовър. Не можеше да прати подобно писмо на госпожа Нозет Марсо, най-добрата приятелка на майка му, и да и разкрие чувствата си по този толкова детински начин. Той не беше страхливец и ако някога се решеше да сподели мислите си, щеше да го направи директно в очите й, като истински рицар.

Самият той понякога се чудеше защо пишеше тези писма, като няма смелост да ги изпрати - дали просто искаше да провери колко добре борави с думите и Нозет изпълняваше нелеката задача на негова муза, или пък когато пишеше тези  писма сякаш тайно изживяваше всичко написано в тях. Това в крайна сметка не го интересуваше, той не бе литературен критик, който да оценява защо, кой, какво написал, а просто писател – нежен, меланхоличен, с романтичен южняшки акцент и деликатен хумор, който превръща прекрасните чувства в безценни думи.

* * *

-         Том, няма ли да слезеш най-накрая, никой няма да открадне уникалната ти колекция от препарирани пеперуди. – извика подигравателно майка му от долния етаж на малката им къща с кремава фасада.

-         Майко, кога ще престанеш. Не съм малък. Станал съм на 20 години, а ти все още ми казваш кога да ям. – нервно отговори Томас.

Той винаги се ядосваше на майка си, когато го караше да закусва не по негово желание, особено когато изтъкваше като причина за отказа му малките красиви пеперудки, които той събираше от дете. Всяка от тях значеше много за него, като дори ги беше наименовал според украсата им. Примерно голямата черна пеперуда с червеникави реснички по краищата носеше името на майка му – Саманта Бърнс, защото тъмният цвят му напомняше именно на нейните заповеднически настроения.

Том изми набързо зъбите си и бавно заскърца по старото дървено стълбище, слизайки надолу към приземния етаж. Тръгна към кухнята, от където преди минути долетяха строгите слова на майка му, и с опулени очи въздъхна от изненада. Госпожа Марсо стоеше на металния черен стол и отпиваше звучно глътка от кафето си.

-         Добро утро, Том. Как си тази сутрин? – попита с усмивка Нозет.

-         Бивам, но можеше да съм и много по-добре, ако някой ми беше казал, че вие ще сте тук. – отговори нацупено младият Бърнс.

Томас видимо се беше ядосал на майка си, която нищо не бе споменала за това посещение. Ами ако беше само по боксерки, както често се случваше, помисли си той, какво ли щеше да каже неговата възлюбена дама. Тя сигурно щеше да избухне в неудържим смях и да посочва подигравателно с пръст малките му достойнства. Знаеше само едно. Не можеше да разчита на майка си в такива напрегнати ситуации.

Червеният цвят по бузките му неусетно се показа, а очите му се свиха, сякаш точно сега не искаха да виждат никой. Той скръсти ръце, така че да не се забележат треперещите му пръсти и зачака двете ръжени филийки да изскочат от тостера.

-         Скъпи, свободен ли си днес? – обърна се Саманта към сина си.

Томас не знаеше защо му задава такъв явен въпрос, след като знаеше, че неделните дни винаги прекарва в стаята си, сам с пеперудите. Явно искаше да демонстрира загриженост към сина си пред госпожа Марсо, преди да му сподели новия план за деня.

-         Да – отговори младият мъж.

-         Нозет днес има работа извън града и не може да пътува на дълги разстояния сама, ще имаш ли нещо против да й правиш компания? – попита майка му.

-         Аз ли? – изненадан проговори Том. – Е, щом няма кой друг да я придружи, мога и аз да го направя. – довърши глухо и незаинтересовано, сякаш тази идея беше най-отегчаващото нещо за ден като този.

Ледените блокчета в душата на Томас, които се бяха появили след излагацията на майка му, сега бавно се топяха. Той беше изключително доволен, че най-накрая, след толкова много чакане, ще остане насаме с неговата нищо неподозираща избраница и ще може да й сподели чувствата си. А пък, ако имаше късмет, защо не и да отнемат най-ценното нещо, което никоя жена досега не бе могла да открадне – девствеността му.

* * *

Госпожа Нозет, средна на ръст, с дълга шия и леко клепнали като на дакел уши, караше прекалено неспокойно за нейните 34 години и си тананикаше някаква ужасна мелодия от детството си. Бяха пътували повече от един час, в който единствената дума излязла от устата на Марсо беше едно троснато „Да”. Томас я беше попитал дали жените си слагат подплънки на сутиените, за да им изглеждат по-големи гърдите, като неволно бе наклонил глава към овалните й форми. Не беше предполагал, че улегнала жена като нея може да се обиди от няколко любопитно подхвърлени думи. В крайна сметка във всички книги за млади ухажори беше написано „Бъди себе си”, „Споделяй това, което мислиш”, „Винаги бъди искрен и се дръж естествено”, но в този случай тези сентенции бледнееха. Том разбра, че не трябва да вярва повече на прехвалените творби на писателите, макар това да не му хареса, защото така автоматично изключваше й вярата в неговите любовни писма.

* * *

Томас Бърнс, висок с квадратно скулесто лице, широки рамене и леко набола младежка брада, радостно се затича към малката градинска полянка пред градската библиотеката, на която се смесваха белите, тъмно оранжеви и виолетови цветчета на пролетни лилуими. Той чакаше вече 20 минути госпожа Марсо, която очевидно не можеше толкова лесно да си избере книги. Само, ако знаеше какъв творец на кратки любовни разкази е нейният спътник, мислеше си той, тя никога нямаше да го накара да пътува 40 километра до съседния град, само за да вземе някой прашясъл роман, който временно да задоволи духовните й потребности. Бърнс беше решил да използва момента да откъсне най-привлекателните цветя и да ги поднесе в жертва на своята поетична муза. Заоглежда малките пъстри букети както майстор-бижутер преглежда най-редките диаманти в колекцията си и прецизно откъсна най-романтичните цветчета. Точно, когато смяташе, че в ръката му се намира най-красивото поколение лилиуми, пронизвало някога земната повърхност, той видя една малка пеперудка, която разпръскваше фееричните си прелести върху шарената полянка. Том взе инстинктивно един средно голям буркан, който явно служеше за поливане на цветната леха, замахна ловко и улови прекрасното създание с пърхащи крилца. Постави бързо едно квадратно парче чамово дърво, което намери близо до входа на библиотеката, и го завърза здраво със сезала, прикрепящ едно увивно растение. В този момент Нозет се появи, сякаш нарочно съдбата я пращаше, за да изпита уменията му, когато е под напрежение. Той мушна бързо вече добре затворения буркан с ярко обагрената пеперуда в чантата си и се запъти към колата, подритвайки едно обло камъче.

* * *

Двамата пътуваха бавно към дома, като спазваха пътните ограниченията, и отново мълчаха. Томас съжаляваше, че от притеснение да не го види госпожа Марсо с пеперудата, беше забравил да й подари специално подбрания за нея букет от пролетни лилиуми. Чудеше се какви ли мисли сега минават през главата на неговата спътница със снежно бяло лице, на което се люлееше от вятъра накъдрен червен кичур. Той погледна вглъбено през страничното стъкло и пое дълбоко въздух, защото знаеше, че това, което ще направи щеше да промени отношенията му с Нозет. Но самият той още не знаеше как?

Прокара леко пръсти по бедрото й и усети как мускулите на крака й леко се свиват, натискайки педала на газта. Не последва реакция, което изненада Бърнс. Явно госпожа Марсо го харесваше не по малко от него и този нежен допир и доставяше удоволствие. Том започна бавно да движи меките възглавнички по пръстите си върху рамената й, прегръщайки я леко, така че да не скъсява рязко дистанцията. Нозет гледаше пътя с присвити от слънцето очи и не помръдваше. Томас преплъзна цялата си нежност по ръката й, усещайки как кожата й настръхва, сякаш сърцето на Нозет сега се бунтуваше, а трепетите бяха признаци на тази вътрешна борба. През мислите му вече минаваха пресни спомени от последното му писмо, където тя го любеше за първи път в живота му – страстно и ограбващо. Той я прегърна силно с лявата си ръка, така че да почувства леките конвулсии по тялото й, а с дясната я хвана за стегната й гърда. Точно, когато Бърнс повярва, че днес ще даде начало на сексуалните си авантюри, Нозет изрева гласно.

-         Какво си мислиш, че правиш? По дяволите, Том, нали не мислиш, че съм като всички онези курви, които чакат с нетърпение някой млад жокей да ги качи в колата си и да ги обезчести на задната седалка. – крещеше Марсо с очи премрежени от буйни емоционални пламъци. – И ти си боклук, като всички останали.

-         Но, вие ...! – проговори плахо Бърнс, но не знаеше какво точно да каже, не искаше за пореден път да сгреши, затова предпочете да мълчи.

-         Още щом стигнем табелата на града, ти слизаш от колата ми. Не ме интересува как ще се прибираш, не искам майка ти да види срама на детето си - срам, който беше породен от най-добрата й приятелка.

* * *

Преди залез слънце по потъмнялото небе препускаха огнено-червени отблясъци, когато Томас съзря зад ъгъла родната си къща. Беше вървял повече от 2 часа от както го беше изхвърлила Нозет и размишляваше над женската психика. Чудеше се как е възможно да се цупят, да показват признаци на любов, да се милват, да крещят, да обичат, да мразят, и всичкото това в рамките на някакви си 5 минути. Явно никога нямаше да разбере дамската същност, но точно сега не искаше да разсъждава над това. Трябваше да остане сам и да не мисли за нищо.

Отвори бавно вратата на двора, като се чудеше дали майка му вече знае за случката. Не искаше да се прибере у дома и тя да го обстреля с горчиви необмислени думи. Намери спасение в пощенската кутия, която щеше да го забави поне още една минута, но точно сега една минута без жестокия поглед на майка му, означаваше много, дори всичко. Бърнс отвори металното капаче на квадратната кутия и изкара три писма и една рекламна брошура за някакви хапчета против хепатит. Първото писмо беше от леля им Сюзън, която най-вероятно отново ги молеше за пари, второто - от телефонната компания, а третото напълно го шокира. Беше от Нозет, с днескашна дата и бе адресирано към него. Явно го беше пуснала веднага след като се бе върнала от тяхното пътешествие. Отвори го бързо и зачете с треперещ глас.

„Въпреки всичко, което ни свързва, аз не искам повече да те виждам, нито теб, нито майка ти. Сбогом. Н. Марсо”

Томас изруга гласно и проклина деня, в който майка му го беше накарала да замине с Нозет. Той хвърли двете писма, мушна това на любимата му в джоба си и взе брошурата с хапчетата. Те можеше да са му от полза, особено сега, когато беше на прага да се самоубие.

Влезе тихо в къщата и се изненада приятно, когато майка му не го посрещна. Безшумно отиде в стаята си и заключи вратата.

Единственото, което сега можеше да го успокои беше голямата коркова плоскост, на която бяха закачени двадесетина пеперуди с имена под тях, които той самия им беше измислил. Загледа се умислено над багрите на красивите създания. Внезапно се досети се за уловената по-рано през деня пеперуда, отвори бързо чантата и изкара буркана. Тя вече беше загинала от недостиг на въздух. Изкара я внимателно и започна да я оглежда. Тънка накъдрена линия с червеникаво-жълт отенък описваше крилцата й, като постепенно преливаше в портокалово оранжево. Два еднакви слънчеви кръга се спотайваха на двете прелестни половини, заплетени в тънки мрежести нишки, които придаваха една приятна мекота на украсата й. Точно над жълтите кръгчета се показваха няколко миниатюрни петънца, които постоянно променяха нюанса си – от син в зелен, според това от къде ги погледнеше. Красотата на малката пеперудка беше подчертана от две спираловидно обагрени в пурпурно-червено и цианово синьо рогчета, който безобидно стърчаха от белезникавата й главица.

Томас старателно закрепи най-красивата от всичките си пеперуди точно в средата на платното и продължи да я гледа, не можейки да отдели поглед от нея. Беше се унесъл, когато на вратата се почука.

-         Том, тук ли си? – попита госпожа Бърнс.

-         Да, майко, тук съм. Остави ме намира сега, днеска искам да остана напълно сам с моите прекрасни създания. – отговори той.

-         Трябва да поговорим, знам какво се е случило днес.

Томас се разтрепери! Тази госпожа Марсо, не стига, че беше пратила по дяволите всичките му мечти, но и най-нахално беше разкрила всичко пред майка му.

-         Не мога днес, мамо. Не знам за какво ми говориш. Утре ще ми кажеш. Сега моля те ме остави на спокойствие. – той отвърна несигурно, сякаш се чудеше какъв смисъл има да бави този разговор. Той така или иначе щеше да се състои някога.

Майка му не каза нищо повече и младия Бърнс помисли, че си е тръгнала, когато под вратата се плъзнаха десетина плика. Той бързо ги взе, сякаш се страхуваше някой да не го изпревари. Всички бяха от госпожа Марсо, адресирани за него и за негово нещастие отворени. Извади механично всички писма, нареди ги по дата и започна да ги чете, започвайки от най-старото. Госпожа Нозет му беше писала всеки месец по едно писмо през последната една година, в които писма тя описваше колко много харесва Том и как искала някой ден да стоят само двамата, сгушени под голямата сянка на някоя плачеща върба и да се радват на взаимните трепети на сърцата им. Всяко от писмата завършваше по един и същ начин „Обичам те, мой любими Том”.

Бърнс прехапа устните си, нямаше какво да каже, не знаеше какво да мисли. Майка му беше събирала и чела през цялото това време всичките любовни писма и не му бе казала нищо. На нея наистина не можеше да се разчита. Или пък може би тя искаше да го предпази от нещо, чудеше се той, неуверено коленичил до вече празните пощенски пликове.

После скъса една малка бяла хартийка от последното писмо на госпожа Марсо и написа с черен писец „НОЗЕТ”. Взе малкото листче и го залепи точно под най-красивата му пеперуда. От днес тя щеше да носи нейното име.

Пак си надминал себе си!!!

мислех, че ще свърши по-интересно :) и ко излиза :) ползвайте е-майл или фрит4е :) хихиих

мисля, че трябва да си влюбен, за да усетиш този разказ:) или поне скоро разлюбен :)

Аз, мисля, че си изжявал написаното...

:) Изживял съм го да! Още пазя писмата :)

В действителност, края същия ли беше?

Не, разбира се. Отидох у така наречената Нозет и ... :) Нека да не казвам всичко :)

Предположих, че така ще отговориш!

А защо майката при условие, че е знаела за чувствата на Нозет е псуанал сина си с нея ???????

Понякога хората правят неща, които те самите не знаят защо! Било то защото е искала да види какво ще направи нейната приятелка, било то да види как би реагирал синът й! ...

Според мен тя е знаела какво ще се случи и че синът и ще прецака всичко след като незнае за писмата на Нозет и затова го накара да иде с нея. А може и да греша...автора ще каже :)