Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.01.2009 21:06 - Пътят на една дама
Автор: abaca Категория: Тя и той   
Прочетен: 3596 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 24.05.2009 00:31


Облеченото в бяло момиче ядосано седна на скамейката в съблекалнята, свали защитната маска от лицето си и бялата ръкавица от дясната си ръка, и пое заплашително дъх. Няколко минути дишаше учестено, преди да избухне в неконтролируем гняв, който цял живот криеше зад красивото си и аристократично излъчване. Сега имаше за какво да крещи, да троши, да се измъчва. Хвана едно от треньорските шкафчета и го събори рязко на земята, това направи и със следващите, докато не стигна до нейното, отвори го бавно и замислено, сякаш още се чудеше дали иска да го направи. Извади телефона си и набра номер, който нямаше записан в указателя си, но знаеше наизуст и зачака сигнал.

-         Моля! – чу се писклив женски глас.

-         Аааа, кой е на телефона? – тя изненадано отговори сякаш никога не бе очаквала да чуе подобен глас.

-         Изабел Бардо, какво мога да ви помогна?

-         Всъщност нищо, само кажете на притежателя на този номер, че е нищожество, което не си държи на думата.

-         Но, коя сте вие? Какво искате да кажете?

Разгневеното момиче остави телефона настрани, като още не можеше да проумее случващото се, и заплака!

* * *

Антоанет Делакроа, която галено наричаха Тони, беше една от най-уважаваните млади дами в Париж и често бе сравнявана заради неземната й красота с богиня. Беше единствена дъщеря на Рене Делакроа – капитан на френската флотилия, чийто корени го свързваха с големия френски мореплавател Кергелен Тремарек, откривател на множество острови в Индийския океан. Още от дете малката Тони живееше в лукса и разкоша на един от най-големите частни дворци във Франция, който датираше от времето на късния Ренесанс. Дори и най-завистливите не можеха да оспорят естествена красота на момичето, която бе усъвършенствана от безкрайните грижи на семейството й. Всеки един каприз на Антоанет беше задоволяван от десетки слуги, които невидимо наблюдаваха всяка нейна стъпка и я коригираха до последния детайл. Русите й дълги коси, които строго се спускаха под рамената, придаваха естествена топлина на зачервеното й от слънцето лице. Малките кафеникави очички съчетаваха непринудената игривост на малко момиченце и вледеняващата острота на царица, което можеше да подлуди и най-изтънчения джентълмен, тръгнал да завладява сърцето й. Но най-силното оръжие на чаровната Антоанет, бе нейната усмивка - нито много малка, така че да скрие идеално белите зъбки, нито прекалено широка, пренебрегвайки другите красоти по лицето й. Винаги когато се усмихнеше, а това беше почти непрестанно, леко повдигаше гладката кожа над устните си, и на лицето й се появяваха малки кръгли бузки, които допълнително обогатяваха цялата й лъчезарност. А на брадичката се спотайваше малка тръпчинка, която прецизно разделяше лицето на две еднакво перфектни части  и служеше като ориентир на многобройните художници, които искаха да я увековечат върху картините си. Цялото това запленително излъчване се допълваше от перфектното й тяло, резултат от многобройните часове прекарани в тренировки. Имаше тънка талия, дълги крака, които бяха свързани плавно от невероятно стегнато овално дупе. Но най-много завист в останалите дами подбуждаха  едрите й гърди, които за мнозина изглеждаха неестествено, но за нея бяха като реален брониран щит срещу мъжкия нагон, през който никой досега не бе преминал. Тони често гледаше нацупено и надуто като някоя новоизгряла кинозвезда и ако човек не я познаваше, можеше да си направи погрешни изводи. Но това всъщност изобщо не я вълнуваше, защото тя знаеше цената си.

 

Като дете тя имаше само един приятел - Бернар Миро. Тъмнокосият младеж беше единственият до когото я допускаше нейното семейство, тъй като беше от знатен и богат род като техния. Но макар, че Миро знаеше всичко за Тони и бяха ежедневно заедно, тя нямаше търпение да навърши 18 години и да се отърве от цялата тази нагласеност в личния си живот. Така и се случи, навършвайки пълнолетие, тя напусна двореца и се премести в голям апартамент в центъра на Париж. Прекъсна взаимоотношение с всички, които до този момент познаваше, дори и със зеленоокия Миро, който за малко не се самоуби от мъка. Той винаги беше обичал Антоанет и бе мечтал да се омъжи един ден за нея, но за съжаление всичко бе пропаднало след като госпожица Делакроа му забрани да я търси по какъвто и да е повод.

Тони беше обзавела големия апартамент точно по неин вкус – светли стени, много цветя и изключително малко мебели, които с големите прозорци създаваха илюзия за безкрайна свобода. Доставяше й голямо удоволствие всеки път, когато баща й я посетеше, и започнеше да иска разрешение за всяко нещо, което прави в нейното жилище. Сега тя се чувстваше господарка на своя дом, макар да нямаше нито една слуга, което усещане тя никога не придоби в огромния палат, в който живееше, следвана от десетки помощнички.

* * *

Цели три години от живота й се бяха изнизали далеч от бащиното огнище. В началото на щастливия си самотен живот далеч от хората, които я обичат, тя не бе осъзнала колко много значат за нея. Тя винаги бе приемала обичта на родителите си като даденост, за която по никакъв начин не трябва да се бори. Но сега, когато прекарваше дните си между четири стени и единствените й странични занимания бяха лекциите по право в парижкия университет „Сорбоната” и редовните и тренировки, които посещаваше още от единадесет годишна възраст, тя разбираше, че е грешала. Антоанет желаеше да се върне отново в двореца при нейното семейство, дори да се обади на стария си приятел Шарл, който още не можеше да преодолее загубата и навярно още хранеше безрезервно надежди за нея. Но аристократичната й гордост не позволяваше да се унижава по подобен начин, дори и пред най-близките. Не искаше да показва, че е самотна, че не може да се справи сама с живота. Пренебрегвайки това си съкровено желание, тя мечтаеше да срещне любовта на живота си – човек, достоен да я накара да се чувства различна и единствена, човек, който винаги можеше да връща на лицето й малките кръгли бузки, които се образуваха, когато се усмихнеше. Но този човек не съществуваше. Тя знаеше, че благодарение на всичките онези свръх любезности ( така наричаше всички префърцунени неща, които я караха да прави нейните родители като малка), които вече неимоверно бяха част от поведението й, я деляха от всички нормални младежи, които ежедневно й предлагаха среща. Тя търсеше уникалния човек, защото самата тя беше такава и по никакъв начин не можеше да отстъпи крачка назад.

* * *

Малко светлосиво облаче не допускаше слънчевите лъчи до парка пред „Сорбоната” и носеше приятен хлад, който по-скоро предвещаваше буря, отколкото начин да се спасиш от жегата. Антоанет се намираше точно в центъра на тази сенчестта повърхност и четеше лекциите си по търговско право, когато до нея седна мургав господин с ясно изразени скули и вдъхващи доверие очи.

-         Извинете, забелязах, че четете хвърчащите листи на професор Прюдом и понеже вече този изпит го взех с отличен, бих искал да ви посъветвам нещо. – монотонно проговори студентът.

-         Моля!? – отговори стреснато Тони, сякаш току що бяха прекъснали най-хубавия й сън. – Кажете съвета си млади господине, може и да ми бъде полезен. – усмихна се тя.

-         Хвърлете лекциите и вземете закона, научете всичко от параграф 1 до 145 и наблегнете на междубанковите взаимоотношения. Гарантирам ви, че това ще се падне.

-         Добре, благодаря ви много за полезната информация. – Антоанет се зарадва на съвета, но съвестта й не позволяваше да се яви на изпит без да научи абсолютно всичко. Ами ако не се паднеше това, което той казва? Тя трябваше да бъде подготвена за всичко.

-         Между другото, довечера свободна ли сте?

-         Не, имам да уча! – отговори троснато тя.

-         Ще има страхотен концерт на Бон Джови на „Стад дьо Франс”. Ако случайно ви се приходи, обадете ми се, ето това е визитната ми картичка. Имам два билета!

-         Отново ви благодаря. Много сте мил господин ... всъщност как ви е името?

-         Андре Варгас, госпожице!?! – погледна я въпросително.

-         Наричайте ме Тони. А сега ме оставете да чета.

-         Е, надявам се да се видим довечера, Тони. Ако не, успех на изпита.

Делакроа продължи да чете, забила поглед в книгата със законите и сега прелистваше банковите случаи. Чудеше се дали има истина в думите на този младеж. Защо да я лъже, мислеше си тя. Антоанет продължи да прехвърля страниците, докато не стигна до номер 94, където неволно беше пъхнала визитната картичка на Андре. Всъщност ще му се обадя, толкова много обичам Бон Джови, а и от доста време не съм се забавлявала. 

По-късно вечерта Варгас я взе от дома с луксозен черен автомобил, чиято марка дори не бе чувала, като беше точен до секундата. Това направи добро впечатление на Антоанет и тя мислено му даде една положителна точка. После я отведе до скъп магазин за цветя, където купи може би стотина червени рози. В първия момент Тони помисли, че са за нея, но след като ги прибра директно в багажника, разбра че най-вероятно ще са за групата. Явно наистина им беше голям фен.

Концертът беше великолепен, беше се смяла, беше крещяла, беше хвърляла рози. Отдавна това усещане на пълна свобода не беше нахлувало в живота й. С Андре се чувстваше свободна, сякаш имаше криле и летеше без посока. След концерта отидоха да ядат от любимите пасти на Тони от една изключително скъпа гръцка сладкарница. Най-неочакваното бе, че дори когато я изпращаше не се опита да я целуне, което досега винаги се бе случвало в живота й, когато излизаше с момче. Приятни мисли просмукваха съзнанието й, имаше някакво силно чувство, че именно това е нейния човек. Човекът, на който можеше да посвети живота си.

Бяха излизали няколко пъти, а той започваше да й харесва все повече и повече. Изисканите му обноски, остроумния му хумор, всеобятните му знания по всички въпроси и разбира се атлетичното му тяло, я караха да повярва, че ако човек търси и иска силно любовта, тя ще го намери. Той бе просто перфектен и си подхождаха във всяко едно отношение, дори в яденето на сладолед. И двамата изгризваха първо кофичката отдолу и изсмукваха постепенно разтопилия се сладолед, като Тони считаше това за необикновено сходство. След седмица тя го запозна с родителите си, които като всяко семейство, което обича дъщеря си, я предупредиха да внимава, но сърдечно се радваха на щастието й. 

* * *

Антоанет стоеше в съблекалнята и нахлузваше белия пластрон върху тялото си, точно след десетина минути тя щеше да излезе на бойното поле и ще размаха рапира срещу съперничката си. Това сигурно щеше да бъде последната битка в живота й. Тя смяташе да спечели този дуел и да се накичи с републиканската титла, а после да основе свое училище за фехтовка, обучавайки малки момиченца. Беше прахосала цели 10 години в тренировки и знаеше, че нищо няма да я направи по-силна от тази дълго очаквана победа. Реши да се обади на Андре, който трябваше вече да е на трибуната и да я подкрепя, докато тя отправя своите удари към противничката си. Няколко сигнала бавно бяха отминали, когато тя чу гласа на Варгас. Необичайно защо, но около него беше изключително тихо.

-         Къде си, Андре? Защо е толкова тихо около теб? – Тони изрече много тромаво тези думи, използвайки времето да мисли къде ли може да е.

-         Антоанет. – започна тихо Варгас.

Делакроа знаеше, че ще и каже нещо лошо, защото той никога не я наричаше Антоанет.

-         Искам да ти кажа нещо. – продължи Андре. – Дълго време го мислех и смятам, че сега е моментът да ти го кажа. Пътувам за южна Франция, ще се женя. Аз съм от турски произход и моите родители отдавна бяха избрали моята жена. Но аз не я обичам, разбираш ли.

-         Моля? Как така не я обичаш? Тогава защо ще се жениш за нея? – изкрещя Тони.

-         Ти не разбираш, такива са нашите закони. Ако разтуря сватбата и не се оженя за момичето, семейството й ще ме убие.

Антоанет замълча, не знаеше какво да каже. Чувстваше се предадена, унизена и захвърлена.

-         Но защо не ми каза по-рано? – отново събра сили и извика силно.

-         Не можех. Ти много ми харесваш и исках нещо повече от флирт с теб. Но семейството ми са толкова безскрупулни, никой не ме разбира. Ти поне разбираш ли ме?

Тя не искаше да отговори на този въпрос, защото отговорът вече нямаше смисъл за нея. Сега искаше да е на най-високият връх на Земята и да крещи, така че ревът й да достигне до боговете.

Чу се нейното име от бойното поле, явно срещата трябваше да започне. Затвори телефона, хвърли го в шкафчето, сложи внимателно шлема си и се запъти яростно към последната победа в живота си.

Застана точно в средата на полето и зачака противничката си. Имаше няколко секунди време, в които можеше да помаха на родителите си, на които бе запазила първите седалки, точно зад реферите. Обърна се настрани, но тях ги нямаше. Двете места стояха пусти и макар залата да се огласяше от хилядите хора, които бяха дошли да гледат финала, тя не чуваше нищо. Най-любимите й хора я бяха предали. Оставаше и само едно, да се бори.

Реферът даде сигнал и тя крещейки атакува противничката си.

* * *

Няколко секунди след като затвори телефона, на вратата на съблекалнята се почука. Тони ревеше с глас и не можеше да повярва, че бе загубила двубоя.

-         Кой е там, по дяволите? Никой не искам да виждам точно сега. – извика Антоанет, като усещаше, че иска да прегърне някого.

-         Аз съм треньорът ти. Отвори. – чу се  глух мъжки глас от другата страна на вратата.

Делакроа отвори рязко вратата с дясната си ръка, като с другата бършеше сълзите си.

-         Боже мой! – учудено проговори тя. – Какво правиш тук? Нали? – още не можеше да повярва на очите си.

-         Какво нали? – уверено отговори той.

-         Как успя да дойдеш толкова бързо. Звънях ти преди минута, но ми вдигна някаква жена. Помислих, че е съпругата ти.

-         Съпруга ли? – засмя се мъжът. – Аз не съм женен, това сигурно е било съквартирантката ми, тя често ми вдига телефона.

-         Но къде беше досега? Как разбра, че съм тук? – попита Тони, все още шокирана от ситуацията.

-         Бях на трибуната и те гледах. Не ме питай от къде знам за срещата. Да го наречем чиста случайност.

Антоанет не можеше да повярва на очите си, прегърна го силно, после през сълзи го целуна страстно по устните.

-         Хайде измъкни ме от това място, не искам повече да стъпвам в тази сграда. – кротко прошепна на ухото му.

-         Да, хайде да изчезваме. – хвана я за ръка и тръгнаха по дългия тъмен коридор.

Толкова много искаха да се разкарат от това място, че точно на изхода в бързината се блъснаха в госпожа и господин Делакроа.

-         Какво правите вие тук? – попита Тони. – Двубоят свърши и загубих, защото нямаше кой да ме подкрепя. – троснато продължи тя.

-         Извинявай скъпа, просто това движение в Париж е ужасно. Попаднахме в задръстване.

-         Няма значение. Искам да тръгваме.

-         Но чакай, Миро какво прави с теб? Мислех, че отдавна сте прекратили контакт с него?

-         А той ли? Дойде да ми предложи брак и аз се съгласих. Нали господин Шарл Миро? – усмихна се Тони и го бутна леко с лакета си.


Тагове:   фехтовка,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. estrella - Приятно
22.01.2009 21:26
написано, по-добре от предишните. :)
цитирай
2. анонимен - pro4etoh go na edin dah. . i mi haresa ...
23.01.2009 07:55
pro4etoh go na edin dah..i mi haresa mnogo
цитирай
3. анонимен - Equilibrium
25.01.2009 00:11
Е сякаш го беше писал за мен ахахха не цялото но на 73 %
цитирай
4. анонимен - 41...
29.01.2009 01:52
41...
цитирай
5. анонимен - ..
20.05.2009 16:03
само че си пропуснал една подробност - турците не са длъжни да се женят за туркини, това важи само за жените им, а иначе от къде изкочи този Шарл Миро хаха разказа беше як, като изключим финала му. Прочел си малко френска литература докато го напишеш :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: abaca
Категория: Тя и той
Прочетен: 369346
Постинги: 42
Коментари: 589
Гласове: 2045
Спечели и ти от своя блог!
Архив