Ситни капки пролетен дъжд се събираха на малки водни резeрвоарчета по гладкото стъкло, а после бавно се стичаха надолу, оставяйки разпилени следи. Сега прозорецът приличаше на влажна паяжина, която единствено окото можеше да възприеме и да усети простота  и изяществото на природата.

Блинд не се вълнуваше от това, трясна тежката книга и изруга толкова силно, че можеше да стресне мъртвец. Ядосваше се, че ръцете му бяха изключително груби и така трудно различаваше релефните букви. Сега, на 26, му беше трудно да се научи да чете от специалните книги за слепи, но това беше единственото смислено нещо, с което можеше да запълни деня си.

Бе живял винаги с надеждата, че наследствената слепота ще го подмине, че някак си измежду безкрайните нещастия на този свят, неговото ще бъде пропуснато. Но не, на 24 бе получил първите симптоми на болестта, а няколко месеца след това в главата му се въртяха само последните думи на лекарите “Нелечимо, до година ще ослепееш напълно”. Той свикваше с тази мисъл и се бе подготвил за деня, в който светлината щеше да го напусне. Накупил бе браилови книги, аудио касетки с разкази и няколко говорещи книги, с надеждата, че няма да усети коренна разлика в живота си. Но грешеше.

Трудно му бе да приеме напускането на жена му Ния. Тя го бе изоставила преди няколко месеца, защото не било добре за кариерата й да се появява на  бизнес мероприятия със слепец. Ния нямаше намерение постоянно да го държи за ръка и да го разхожда измежду гостите, а и на всичкото отгоре с него не можеше да прави любимите си разходки в парка, невъзможно бе да се гонят, да играят на криенка и да се наслаждават на красотата на природните цветове. Тя твърдеше, че Бог я наказва с ослепяването на Блинд и отказваше да се пребори с мисълта, че ще е сама в своите амбиции и копнежи. Не сама, а с един голям товар, от който не може да се отърве. Най- лесното за нея бе да го напусне. Беше красива и имаше доста обожатели и след няколко месеца откакто съпругът и спря да вижда, Ния се изнесе да живее при богат, но възрастен бизнесмен. Жилището му бе в съседния вход, така Ния и Блинд от партньори в леглото, се бяха превърнали в съседи.

* * *

5 години по-рано

-Какво да правя, Чойс? Наистина много я харесвам и бих искал да се оженя за нея, но ... – проговори тихо Блинд и погледна нагоре сякаш виждаше някой, който го разбира.

- Какво „но” Блинд, представи си, че наследствената слепота те подмине и ти си пропуснал жената на мечтите си? Тогава какво ще правиш, ще се самобичуваш цял живот ли? – леко повиши тон Чойс, подвластен на емоцията.

- Не, не, ти не разбираш. Какво ще стане, ако се оженим и имаме красиви дечица и след няколко години ослепея. Ще имам жена с функции на куче-водач и деца, които по-скоро помагат на мен, отколкото аз на тях. Не искам такъв живот, приятелю мой. Не искам!

- Блинд, животът не е някъде там в бъдещето, той е тук и сега. Всичко, което ни се случва в този момент е част от обаянието на живота и ние не трябва да го пренебрегваме, преследвайки някакви наши бъдещи цели. Не знаем какво ще ни се случи утре или дори след една секунда, но знаем, че всяка секунда имаме право на избор. Избор, който сами можем да определяме. А животът, Блинд, е една голяма верига от малки изборчета, която ако бъде прекъсната от един погрешен, губи лекотата и простота си. Ние усложняваме живота си именно с тези грешни избори, заслепени от плодовете на нашите копнежи и завладяни от нашите егоистични намерения. Помисли над това колко би бил щастлив, ако всичко, което си мислиш не се случи, мечтай за добра съпруга и мили дечица, не осакатявай най-красивото човешко усещане – способността да мечтаем. Мечтай за доброто и то ще ти се случи.

- Прав си, по дяволите, никога не бях се замислял над това, което ми сподели. А и мисля, че Ния ще бъде една страхотна съпруга. Няма какво да се вайкам. Утре идваш да избираме пръстен и ти обещавам да си най-уважавания гост на сватбата ми.

- Не се притеснявай за това, Блинд. Важното е да си щастлив, а аз ще бъда твой верен приятел до край. Но не забравяй също, че сватбата е един от онези избори, които разделят веригата на живота на две – твоята жена е едната нишка, а ние – твоите приятели – другата. Внимавай как ще оплетеш нишките. Изборът е твой.

 

В наше време

 

Хиляди огледални камъчета отразяваха ярките слънчеви лъчи и образуваха блестящ килим върху влажната улица.  Красивите свежи цвечета на градинските нарциси се отваряха неусетно пред минувачите, зажаднели за слънчева топлина, а ярките им жълти камбанки леко трептяха от появилия се топъл ветрец. Природата, заредена от вълшебната сила на дъждовните капчици, почти невидимо превръщаше околията в разцъфващ блян.

 

Чойс хвана  незрящия за ръката и го поведе към вратата. Независимо от ослепяването на Блинд, неговият приятел от детските му години не го бе напуснал и му помагаше във всичко. Сега той искаше да изведе слепеца на разходка и така заедно да се порадват на зареждащата красота на природата. Блинд, макар и да не виждаше с очите си, той усещаше приятните неща около себе си. С времето се бе научил да вижда със слуха и обонянието си, разпознаваше хората без да съзре лицата им, и усещаше въздействието на природата без да познава пъстротата на цветовете й.

Двамата бавно пресичаха улицата, държайки се един за друг, когато Ния, бившата съпруга на слепеца, мина на около десетина метра от тях. Тя ги забеляза, но завъртя глава на другата страна и забърза крачката си. Чойс видя всичко това, но не сподели на незрящия си приятел. Не искаше да му причинява това, което щеше да почувства от тази незаинтересованост, защото той все още обичаше Ния. Не беше минала и минута от тази неприятна среща, когато се чу силно триене на гуми, силно пищене и после тишина. Мъртва тишина. Миг след това триенето отново продължи, но този път от натискането на газта.

Ния лежеше просната на земята, жестоко блъсната от вече отпрашилата кола и не издаваше никакви звуци. Чойс бързо пусна Блинд и се запъти към непомръдващото тяло.

-   Чойс, какво става? Къде тръгна? Кажи ми, какво се случва? – крещеше объркано Блинд и вървеше бавно към мястото, където бе чул звуците.

-    Ния, Блинд. Блъснаха Ния! – отговори приятелят му в далечината и забърка в черния си панталон, търсейки телефона.

Десетина минути по-късно кънтящият звук на сирената се чуваше все по-близо.

-    До минута ще са тук! – каза Блинд и прегърна силно лежащата на улицата Ния.

Двамата с Чойс бяха опитали всичко, за да върнат пулса й, но напълно безрезултатно и сега само се надяваха да се случи чудо.

Придошлите медици бързо качиха тялото на носилката и отпрашиха бързо с линейката. Слепецът стоеше унил на платното и не усещаше нищо. Всичките му сетива бяха сякаш блокирали, той не искаше да чува звуците, или да усеща аромата на природата, искаше единствено да види за последно любовта на живота си. Но бе невъзможно!

 

Беше минало повече от месец, когато изписаха Ния от болницата, с много усилия лекарите я бяха върнали към живота, но тя завинаги щеше да остане парализирана. Сега се разхождаше сама с инвалидна количка в близкия парк и размишляваше за кариерата си, която за нея вече беше приключила. Усещаше, че животът й ще се промени завинаги.

 

Не след дълго новият й съпруг я напусна, тъй като тя нямаше работа, не беше така красива вече, и не можеше да задоволява сексуалните му желания. За него тя не съществуваше. Чак сега Ния разбираше каква грешка бе направила, когато бе напуснала Блинд, сега разбираше, че Господ не остава безучастен над лошите неща, които човек прави и затова винаги трябва да се стреми към доброто.  Тя знаеше, че е късно за прошка, но трябваше да опита. Може би все още имаше шанс да изкупи греха си.

*  *  *

-         Кой е? – извика силно Блинд, като чу, че се звъни на звънеца му.

-         Кой е там, кажи си, няма да те изям? – повтори отново той, но никой не отговори.

Незрящият реши бавно да отвори вратата и да се опита да разбере кой го безпокои. Открехна вратата до край и зачака някой да му подаде ръка, както най-често се случваше, когато му идваха гости. Не усети допир, но почувства някаква стягаща болка дълбоко в себе си. После вдиша дълбоко въздух, за да усети лекия аромат, който се разнасяше и изрече думи, които Ния никога нямаше да забрави.

-         Заповядай, отдавна те очаквах!

Ния остана завинаги при Блинд!

Много хубаво, браво! хубаво като Глювайн :Р

nastruhnah!

любовта е лошо нещо

Naistina mnogo silno! Bravo!

eh lubov... lubov

Prosalzih se, natajih se, zamislih se! Mnogo istinski zvu4i!

Много мило разказче, но въпреки това първите ти разкази (тъй като съм ги чела всичките) са доста по-сполучливи. Този ми звучи прекалено сълзлив, хубавото в него и смисъла, иначе не е особено интересен и грабващ. :)