Слънцето отдавна беше обагрило кълбестите облаци в малинено червено, когато Ребека Кларк запали мотора на стария си форд. В първия момент изригна огромна струя мръсен въздух от ауспуха на колата, като откърти ръждиво парче метал, после черните газове постепенно изсветляха, напомняйки, че колата възвръща старата си мощност. Ребекa за първи път се качваше в автомобила откакто преди 4 години съпругът й почина, и макар да не искаше да се вози в колата на мъжа си, обстоятелствата я притискаха. Искаше да продаде старата къща на майка си в края на града и вече имаше сериозен купувач – ловец, който искаше да използва къщата за пиянски сбирки и разфасоване на дивеч. Днес госпожа Кларк бе решила да отиде в майчиния дом и да събере някои вехтории от детството си, които едва ли някога щяха да й потрябват, но пък сантименталната им стойност беше безценна.

Колата бавно и тромаво се носеше по прашната улица, когато Ребека усети нещо силно да я задушава отвътре, сякаш някакво чуждо тяло живееше в нея и дишаше от нейните дробове. Тя отвори прозореца и се опита да поеме глътка освежаващ въздух, но усилията й бяха напразни. Усещаше как някаква буца е заседнала в гърлото й и не й позволява да диша. Ръцете й се разтрепериха и колата започна да криволичи по тясната улица, опитваше се да хване здраво волана, но пръстите й се движеха хаотично, сякаш до дях не достигаше правилната мозъчна команда. Ребека затвори леко очи, с надеждата, че всичко е просто един сън, но се чу единствено силен удар, от който тя изгуби съзнание.

 

Госпожа Кларк погледна, все още замрежено, големия, метален стълб, в който се бе ударила и избърза да слезе от колата. Сега се радваше, че тази стара таратайка не може да развие голяма скорост, иначе вече щеше да прави компания на майка си в отвъдния свят. За неин късмет, къщата се намираше само на две преки разстояние от сегашното й местоположение и макар да знаеше, че не може да пренесе нищо с разбитата кола, смяташе да поогледа дома от детството си. Ребека взе един голям кашон от багажника и се отправи към къщата. Всяка направена крачка, която я отдалечаваше от колата, сякаш я освобождаваше от някакъв товар. Тя вярваше, че макар съпругът й да бе починал преди 4 години, я преследваше навсякъде. Не веднъж, когато тя използваше нещо негово, усещаше силата му дълбоко в себе си, как я изгаря и подтиска. Сега когато се бе качила в неговата кола, почувства именно грубите му ръце, които я бяха сграбчили и тресяха. Кларк знаеше, че той иска да я убие, за да я вземе при него и да не я види никога с друг мъж. Не това обаче желаеше самотната Ребека. След смъртта на съпруга си, тя се затвори в себе си и не можеше да си представи друг да бъде до нея, освен любимият й мъж. Няколко години след това обаче, мъката беше притъпила до крайност сетивата й, а самотата почти я беше влудила, тя виждаше изход от тази ужасна ситуация единствено в запознанството с друг мъж. Започна да излиза често с различни господа, някои - красиви, но глупави, други - грозновати, но с голямо сърце, но така и не срещна някой, който да й задържи вниманието. Тя мечтаеше отново да бъде с човек, който да върне усмивката на лицето й, някой, който можеше да я накара отново да повярва в Дядо Коледа или във вълшебните феи. Но съпругът й виждаше това и нехаеше от това нейно желание, което го подлудяваше.

 

Ребека вкара пожълтелия ключ в ключалката на майчината къща и го завъртя два пъти, после открехна внимателно вратата, която изскърца злокобно и отблъскващо, сякаш не се радваше на посетителя. Къщата изглеждаше непроменена от последното и идване тук преди 12 години, и ако го нямаше натрупания прах и огромните паяжини, които кръстосваха стаята, можеше да се почувства дори уютно. Кларк взе метлата, която имаше чувството, че цял живот бе стояла там в ъгъла, заклещена от бялата печка и дървената ламперия, и започна да си проправя път из къщата, разсичайки паяжините. Огледа набързо първия етаж, като не забеляза нищо необичайно, всичко бе идеално запазено под огромните найлони, които обграждаха вещите в къщата. Не можеше да забрави и любимата си детска стая със скосен покрив и малки прозорчета, през които като дете тя гледаше звездите докато заспи. Ребека се качи по дървените стълби, които издаваха звук, сякаш всеки момент ще се счупят, отвори единствената врата и пред нея се откри онзи приказен свят, който безуспешно се опитваше да създаде в новото си жилище. Любимите й плюшени играчки още се гушеха една до друга, ролковите й кънки отново стояха в средата на стаята и чакаха малката Ребека да ги разходи. Рисунките й също висяха на стената, точно така, както ги бе оставила – накривени и недовършени. Кларк отвори няколко шкафа, като всеки път изплуваше в съзнанието й приятен спомен от годините, в които бе млада и безгрижна. Искаше й се всичко да е като преди, да гледа звездите и да вярва, че някой ден ще ги докосне. Ребека погледна прашното легло с жълтеникава покривка на розови мечета, замисли се и скочи с всички сила отгоре, събуждайки многобройните прашинки, които недокоснато години наред отмаряха върху леглото й.

-         Толкова е красиво да си дете! – извика радостно като малко момиченце Ребека.

После ококори очи, сякаш се бе досетила за нещо тайно, слезе от леглото и извади под него една огромна кутия, в която тя записваше всеки един приятен момент от нейното детство. Отвори я и започна да разглежда хилядите малки листчета, които описваха случки от живота й. Затай дъх и започна да чете първото хванато. То отразяваше онзи момент от живота й, в който се разболя от шарка и покани целия си клас на рожден ден без да им казва за болестта. А ефектът беше тридесет дечица приличащи на калинки с многобройните точици по тях. После прочете друго листче, което описваше първата й целувка с език с някакво непознато момче, което никога повече не видяла. И така няколко часа Кларк четеше с интерес и преживяваше наново тези прекрасни случки. Попадна дори на спомен, който и припомни как ближеше наравно с котенцата млекце от техните панички. Накрая случайно прочете й една история, която според написаното и се бе случила на 15 години. Тя излизала от дома си и някакъв младеж минавал с колелото покрай тях и хвърлил една роза, после спрял до нея и подал на малката Ребека омачкано писмо и избягал отново с колелото. В писмото си той канел малкото момиченце на разходка, но тя не отишла защото не го познавала и се срамувала.

-         Ех, какви спомени само! Де да можех да върна цялото това време назад. – възкликна с надежда Кларк.

Ребека щеше да дочете останалите спомени у дома, защото скоро щеше да се стъмни, а не и се оставаше сама в тази къща през нощта. Взе кутията и слезе по стълбичката, огледа се за последно и излезе от къщата, като заключи вратата отново два пъти. Тъкмо се чудеше как да се прибере до дома, тъй като тук наоколо бе трудно да намериш обществен транспорт, когато покрай къщата мина бял микробус, препълнен с цветя.

-         Хей, господине, моля ви, спрете. Ще ме откарате ли до някъде. – викаше Кларк и учестено махаше с ръце.

Секунди след това микробусът спря и шофьорът и даде знак за съгласие. Той сложи кутията отзад при цветята и потеглиха.

-         На къде сте госпожо? – попита усмихното мъжът.

-         Живея в другия край на града, но вие можете да ме оставите на някоя спирка, аз ще се оправя след това. – срамежливо отговори Ребека.

-         Е, не се притеснявайте, днеска за вас съм Дядо Коледа и ще ви закарам у дома и без това имам път натам.

-         О, не е нужно!

Последното не беше чуто от шофьора, който зави с микробуса точно в нейната посока. След двадесетина минути пътуване и още толкова време непрекъснат смях от страна на Ребека, бяха пристигнали пред къщата й.

-         Хайде, аз съм Дядо Коледа, но днеска не е Великден, затова слизайте. Сега ще ви донеса нещата от багажника. – извика шеговито мъжът от колата.

Шофьорът й подаде кутията няколко минути след това и подари една червена роза за добрата компания, после и стисна ръката и извика:

-         До скоро, госпожо, не забравяйте да сложите цветето във вода.

Ребека се прибра усмихната у дома, хвърли дрехите на страна, постави розата във една прекрасна ваза, подарък от майка й и започна отново да чете спомените. Отвори кутията и най отгоре стоеше малко листче с чужд за нея шрифт, на което пишеше „ Ще те чакам в парка до мостчето утре в 18 часа. Дядо Коледа!“

Поздравления,чудесна идея... Това за сега е любимият ми разказ,който си писал. От VaniLi

mnogo hubav :) razkaz Miro!

i na men mi haresa...

naistina e prekrasno, pozdravlenia !

Mnogo dobre!

Един романтичен разказ и аз съм шестата жена, която ще каже "Браво, много хубаво":)
А не разни пустини, убийства и хвърляния от покривите на катедралите;) Хареса ми, стегнато си го написал:)

Страхотно измислено! Този разказ показва това, че когато човек много иска нещо то се случва рано или късно. Много хубаво съчетание м/у починалия съпруг и родния дом. А и спомените за детството, които сякаш пресъздават живота и отново до момента, в който отново "среща" нейният Дядо Коледа :)

vinagi uspiava6 da me raz4ustva6......mnogo mi haresa :))
lubovnik takav :))