Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.04.2009 20:19 - На края на света
Автор: abaca Категория: Други   
Прочетен: 3970 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 26.07.2009 19:29


 

Дилан Кехоу, нисък, мургав с гъсти вежди и видимо неразвито тяло, по което стърчаха заплашително остри кокалаци, беше бивш леяр, който освен с таланта да прави най-добрите подкови в града, се славеше и с незадоволимата му алкохолна жажда. Винаги след работа той се отбиваше в местния бар и изпукваше всичките си пари. Късно вечерта трупясал се прибираше у дома и си казваше, че повече никога няма да се напива, защото алкохолът бил нищо друго освен жалък начин да избягаш от проблемите си. На следващия ден, забравил мъдрите закани от предишната нощ, той отново се напиваше до непознаваемост и после отчаяно хленчеше като дете в къщата си. Не след дълго го уволниха от работа и той напълно се пропи, не излизаше от кръчмата, а единствените му останали приятели бяха няколко квартални пиянки, които споделяха съдбата му. Един късен следобед Дилан видя в края на малката уличка пред дома му стар негов приятел, когото не беше виждал повече от 20 години. Казваше се Рон Дюти и последния път, когато го беше видял преди да замине в университета Станфорд, се очертаваше пред него бляскава кариера като асистент на известния професор Алфредо Тери. Съдейки по нестихващия му интерес към познанието, след време самият Рон сигурно щеше да приеме професорската титла. Но сега след толкова години, явно мечтите му не бяха се сбъднали. Дюти беше окъсан с непоправимо тумбеста фигура, и тромаво се движеше по калдъръмената уличка, като след него се  търкаляха няколко завързани с въже за колана му ламаринени кутийки. Рон спореше гласно с някаква невидима жена, която само той забелязваше и определено я ненавиждаше, съдейки по неприличните думи, с които я обсипваше. -         Хей, Рон, какво се случва с теб, от колко години не съм те виждал? – силно се провикна Дилан. – Къде е изгладената ти ризка и раираното ти костюмче? Дюти продължаваше да води същият лют разговор с невидимата си приятелка и не обръщаше никакво внимание на Кехоу. -         Рон, чуваш ли ме? – изкрещя леярът. – Ти си побъркан, човече! С кой по дяволите си говориш? Там няма никой! След като не получи ответен отговор Дилан застана до него, скръстил косматите си ръце и зачака въображаемата кавга да свърши. Той стоеше повече от половин час и нетърпеливо гледаше Дюти с надеждата, че най-накрая ще спре да крещи. Но той ставаше все по агресивен в поведението си и продължаваше да сипе обидни думи по женски адрес. Дилан видя на отсрещния край на улицата сравнително висок, брадясал мъж с окъсано черно расо и дълга мазна коса, който приличаше на монах-отшелник. -         Ей, ти там, господинът с черното расо. – извика с всичка сила Кехоу. – Нали си свещеник? Ела да погледнеш приятеля ми, че май напълно се е побъркал. Не спира да хули някаква невидима жена. Изповедникът приближи бавно към тях и не казвайки нищо извади Библията и започна да цитира фрагмент от нея. След няколко минути лудият Рон беше спрял да говори с въображаемата дама и смирено гледаше отеца. -         Браво попе, браво. Ти направи магия. – проговори Дилан. – Бях започнал да си мисля, че той никога няма да спре да крещи. От къде си? Не съм те виждал тук преди? -         От Флоренция, бях монах в манастира „Свети Антони“, но ме изгониха от там, защото не участвах в непристойните дела на игумена. След това той се постара да не ме приемат в никой друг манастир, като разпространил на всички свещеници в околията, че съм бил крадец, че съм слагал ръка над църковните пари и съм осквернявал делата, за които ние монасите сме призвани. -         Звучи наистина подло. Как се казваш? – попита Кехоу. -         Якоб Пасторе. -         На къде си тръгнал така сам? -         Ами как на къде, тръгнал съм да търся края на света. -         Края на света ли? – каза изненадано Дилан. – Как така края на света? Какво има там и какво ще правиш, когато го намериш? -         Смятам да прескоча границата на този свят и да видя как живеят хората в другите светове, защото тук при нас господстват завист, алчност и лицемерие. Хората са се превърнали в безбожни роботи, които не зачитат човешките закони, и преследват само и единствено материалното богатство, с което искат да украсят гробовете си. Това не е свят за мен! -         Прав си, по дяволите! И ние идваме с теб, нали Рон? – извика Дилан и потупа лудия си приятел по рамото. – И без това имаш да ми разказваш как си се докарал до това ужасно състояние. Тримата отчаяни от живота бедняци се прегърнаха силно и тръгнаха да търсят края на света.   * * * 20 дни по-късно   -         Моля ви, оставете клетия човек на мира! – отчаяно каза Якоб. – Какво ви е направил горкият старец? Пуснете го, чухте ли ме? – Кръстеше се той и дърпаше с гладките си непорочни ръце двамата си приятели, които хищно бяха сграбчили минувача. -         Млъквай, божи сине! - отговори Дилан. – От къде мислиш, че ще вземем пари за пиячка довечера. Аз нямам пукнат цент, а така като те гледам с тези черни изпокъсани дрипи на гърба ти и с тази оръфана Библия, на която дори са забравили да сложат картинки, си по беден и от църковна мишка. -         Пребъркай му всички джобове, Дилан! Не забравяй задните, най-често там си държат парите изкуфелите дъртаци. – продума Рон и започна да се върти в кръг около набожния. – Ей, Якоб, мислиш ли, че ако прекалено силно се въртя около теб, ще мога да предизвикам ураган, с който да те понеса из облаците? -         Ти си напълно откачен. Нищо няма да направиш освен да си изтъркаш обувките. – каза носещият черно расо мъж. –  Но защо поне не оставим дядката на мира, виж това може да направиш. -         Престани, Якоб! Знаеш, че нямаме пари нито за алкохол, нито за ядене, за цигари да не говоря. От къде смяташ да ги вземем, след като нищо не правим освен да вървим по 15 часа на ден из тая пустош, търсейки края на света, който дори може да не съществува. – отговори Рон и продължи все по силно да се върти около божия син.   Дилан удари силен шамар на стареца, които макар да изглеждаше напълно грохнал, се съпротивляваше с всички сили. Нападателят бързо преджоби немощния дядка, като взе две банкноти от 100 долара и шепа видимо стари монети. После го събори на земята и се изплю отгоре му. -         Проклет, селянин. На кого ще се стягаш ти? Не стига, че те оставям жив, ами ще ми и посяга, нещастника му с нещастник. – викна Дилан. – Хайде да изчезваме от тук момчета, че току виж дъртия е извикал полиция. Рон спря да се върти и погледна земята, на която се беше образувал кафеникав кръг върху зелената тревичка от интензивните му обиколки. После прегърна доволно разбойника Дилан и тръгнаха по посока на залязващото слънце. Якоб стоеше омърлушен до стареца и плачеше. Цял живот той бе вярвал в Бог и смяташе, че ако си добър човек злините винаги ще те подминават. Но не и този път, мислеше си той. Извади от платнената си торбичка Библията и я подаде в ръцете на сломения старец. -         Ето, дядо, вземи тази книга, нека тя да те пази. И не забравяй, че независимо какво ни се случва трябва да бъдем добри и да не правим никому зло, защото Бог вижда. А той не прощава! – патетично изрече тези думи Якоб и тръгна да догонва двамата му спътници. – И Бог да те пази! – извика той в далечината.     Дилан, Рон и Якоб седяха в бара на крайпътния мотел „Грийди Рич ”, носещ името на алчния си собственик, и доизпиваха поредните питиета. Кехоу, който беше видимо пиян, се олюляваше на въртящия стол и разпитваше любопитно Дюти, който неадекватно се хилеше като малко дете. -         Какво се случи с теб, стари приятелю? – попита Дилан. – Как така от известен математик се превърна в пълен откачалник. -         Нима си мислиш, че съм луд? – силно се изсмя Рон и започна да си поклаща устните с пръст. – Не съм ненормален. Дори аз самия се чудех защо онези скапани акушери ме държаха в така свещената им лудница, пълна с неадекватни хора. – продължи да се смее той. -         Значи си лежал в клиника за хора с ... - както да го нарека, - ...за хора с психични проблеми. -         Не бъди чак толкова внимателен, не се обиждам. Да, лежах там и избягах. Сигурно сега ме търсят под дърво и камък, мамицата им. – отговори Рон и започна бързо да подскача на стола си сякаш имитираше кенгуру.   Дилан разбра, че неговият приятел наистина се бе побъркал, дали от прекалено четене на книги или някоя жена му беше съсипала живота, това не беше важно. Той допи на екс останалото му в чашата уиски и мигновено поръча още едно. -         Да пием за края на света. – извика Кехоу и повдигна новото чаша с вълшебен еликсир. -         Да, за края на света. – смирено каза Пасторе и надигна своята чаша с черешов сок. – Момчета мисля да си лягам, все пак утре трябва рано да тръгваме. Искам възможно най-бързо да стигна до онова място. Моля, да ме извините. -         Никъде няма да ходиш сам. – отново се извика Дилан. – Отиваме всички в леглата!   Тримата станаха от дървените столове на масата и тръгнаха по стълбите нагоре, където се намираха стаите за пренощуване. Кехоу и Дюти едвам вървяха от алкохола, който бяха погълнали и се подпираха взаимно един на друг. Малко преди да нахълтат в отредената за тях стая, която лудият отключи с неимоверно много усилия, висока руса дама с дълги крака излезе от съседната стая. -         А какво имаме тук! – провикна се Дилан и гласът му се разнесе из коридора. – Хвани я Рон, знаеш ли от кога не съм правил секс. -         И аз по дяволите. – отговори Дюти и сграбчи момичето, което започна уплашено да крещи и да се съпротивлява. -         Оставете момичето на мира. – извика толкова силно и яростно Якоб, сякаш в него се бе вселил истински демон.   Кехоу рязко го бутна и той падна на земята. Лудият стисна жената още по здраво и я повлече в стаята, Дилан влезе след него и блъсна вратата, така че гласовете на момичето почти не се чуваха от коридора на мотела.   На сутринта, доволни от свършената работа и още леко опиянени, двамата съблазнители оправяха багажа си и се чудеха къде е приятелят им Якоб. Вечерта той не бе влязъл с тях в стаята, където те бяха насилили беззащитното момиче. Пасторе бе стоял през цялото време отвън и проклинаше момента, в който бе срещнал двамата му спътници. Сутринта, след изгрев слънце, той беше взел от чистачката парче хляб за из път и бе напуснал мотела. На Дилан и Рон не им пукаше за набожния свещеник и липсата им по-скоро ги облекчи, отколкото да ги натъжи. След като стегнаха скромния им багаж и изпиха две бири в бара на мотела, те поеха по прашния друм в търсене на края на света.   10 дена по-късно   Нощта вече беше посипала с черен прашец небето и ярки звездички се прокрадваха в тъмнината, когато Кехоу и Дюти стояха на края на една ронлива скала и гледаха в нищото. Пред тях имаше една огромна дупка, на която не се виждаше дъното, а картината пред тях беше напълно еднообразна – пълен мрак. -         Дали това е края на света, Дилан. – попита неговият спътник. -         Не знам, но изглежда пътят свършва и напред господства едно голямо нищо. – отговори алкохоликът. -         Да повървим по ръба на скалата, може би някъде тази зловеща пропаст свършва. -         Да, да вървим. – каза Кехоу и двамата тръгнаха внимателно по неравния хребет.   Не бяха изминали повече от километър, когато случайно видяха Якоб, който стоеше на ръба на чукара и се молеше. -         Хей, попе, какво правиш тук? Това ли е края на света? – провикна се Дилан и ехото разнесе думите му из цялата пропаст. -         Дам, това е! – отговори строго той, като показваше, че сега не искат да го безпокоят. -         И какво ще правим сега? -         За вас не знам. Аз смятам да остана поне още един ден тук и после – за миг замълча Пасторе, - ...после да премина в другия свят. -         Сигурен ли си,че това е края на света? Няма ли път нататък? -         Няма, от два дни съм тук и обиколих всичко. Дали е ден или нощ тук винаги стои тази огромна дупка без дъно и една безкрайна шир, която се простира на хоризонта. -         И защо ще стоиш още един ден тук? Какво ще правиш после? – попита любопитно Рон. -         Ами аз съм вярващ човек. Според легендата Исус Христос, божият пратеник на Земята, е възкръснал три дни след смъртта си. Затова ще стоя още ден тук, новият свят ще бъде моето възкресение – свят, я който доброто господства, свят, в който хората не злобеят като озверени хищници и се наслаждават на това, което имат без да завиждат на ближните си. Това е моя свят и само една крачка към тази бездънна пропаст ще ми даде нов живот. -         Значи казваш, че ако скочим в тази черна дупка, ще отидем в друг по-добър свят, така ли? – отново попита лудия. -         Да. Но вие сами решавате, това е моя избор и аз ще го направя. -         Дали да му вярваме, Дилан? – каза размечтано Рон. -         Не знам дали да му вярвам, но в този свят освен да се напивам, да обирам беззащитни старци и да изнасилвам млади момичета друго не правя. Така, че съм убеден, че там в другия свят ще е много по-добре от тук. Довиждане, мои приятели. – последните думи на Кехоу се чуха някъде от сърцето на пропастта, в която той бе полетял.   Без колебание и никаква капка съмнение Рон стисна юмруци и скочи в мрачната дупка, викайки с все сила „Елате ме хванете сега, шибани акушери.”   На следващия ден слънцето сякаш бавно засмукваше черния прашец от небето и разпръскваше на негово място златисти лъчи. Якоб се събуди в същата неудобна поза, я която бе заспал. Изправи се морно, погледна хоризонта, на който се промушваха червеникаво-оранжеви отенъци, и тръгна надолу по назъбения хребет. На петдесетина метра се намираше дълъг въжен мост, свързващ двата края на огромната пропаст. Той запристъпва бавно по него като внимаваше къде поставя стъпалата си. Само една погрешна крачка и щеше да се размаже някъде там долу, на дъното на ямата.   Беше изминал почти половината от разстоянието като не веднъж се бе подхлъзвал и едвам си бе спасявал живота, когато реши да си почине преди да продължи с мъчителния поход. Седна на две допрени едно до друго дебели въжета и се хвана с ръце за други две, захванати за тях. Когато разбра, че вече не се клати и тялото му не трепери той отпусна ръце, събра ги пред себе си и започна да се моли, затваряйки очи. След като приключи с молитвата, повдигна рязко клепачи. Яркото слънце силно го заслепи и пред погледа му се появи ясно бяло поле. Той загуби равновесие и полетя надолу към пропастта. Може би наистина щеше да възкръсне!


 




Гласувай:
0



Предишен постинг

1. stasislav - Абе ей
13.04.2009 22:52
Толкова ли съм мозъчно атрофирал, че първо ми се стори скучен разказа, а второ не успях да го разбера :)
Мирооо тука една нула от мен... :)
цитирай
2. abaca - Станислав,
14.04.2009 05:16
това е прекалено сложен разказа, особено ако го четеш докато .... :) Ти знаеш! :)
цитирай
3. анонимен - Не е много сполучлив, аз не можах да ...
23.04.2009 11:41
Не е много сполучлив, аз не можах да размера поуката на този разказ и може би затова ми се стори доста скучен, а и незнам дали изобщо има такава...
цитирай
4. анонимен - :))
18.12.2011 13:19
Кога, ще започнеш да пишеш отново ? :))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: abaca
Категория: Тя и той
Прочетен: 369357
Постинги: 42
Коментари: 589
Гласове: 2045
Спечели и ти от своя блог!
Архив