Стивън вдигна високо ръка към приближаващото такси и се огледа за преследвачи. Увери се, че никой не го наблюдава, отвори тежката врата на таксито и се вмъкна в него като сянка. Седна на меката седалка и сложи ръце на сърцето си, сякаш искаше да го успокои. Никога преди не се беше страхувал толкова, знаеше само, че искат да го убият, а той трябва да бяга от нещо, което не познава.

-        Господине, питам ви за трети път, на къде искате да карам. – викна таксиметровият шофьор, видимо изнервен от Стрийт, който още беше под упойката на своя страх.

-        Аааа, извинете! Карайте към старото бунище?

-        Шегувате ли се? Никой не ходи там, дори и малките деца знаят, че гладните песове са единствените, които могат да изтърпят онази миризма на развалена помия.

-        Казах ти, карай, трябва да се видя с един човек.

-        Но, там не живее никой.

Последното не бе чуто от Стивън, който инстинктивно се беше навел и свил на топка, така че да остане незабележим, ако случайно някой го следеше.

Пътят вече преминаваше от добре асфалтирано второкласно шосе към прашасал, с множество дупки, селски път, от който вече се усещаше вонята на бунището.

-        Господине, сигурен ли сте, че точно тук искате да стигнете? – учудено подпита шофьора.

-        По дяволите, колко пъти да ви обяснявам, карайте, нали за това ви плащам.

-        Всъщност има промяна в плановете, няма да ходим до това ужасно сметище. Отиваме при моите шефове, те искат лично да продължат започнатото.

Секунда след това вратите се заключиха, а Стивън се почувства в капан –капан, в който сам беше влязъл. Сега разбираше защо това видимо ново такси имаше решетка между задните и предни седалки. Шофьорът щеше да го закара точно при неговите неприятели, които биха се радвали да поставят любимата му сметанова торта върху мъртвото му тяло. Трябваше да се измъкне, но как?  

Легна странично на меката седалка и сви колена към носа си, после с цялата сила, която можеше да изцеди от тялото си, ритна страничния прозорец. Но той не помръдна. Направи още няколко безуспешни опита, преди две игли от електрошоков пистолет да се забият в гърдите му, като за части от секундата го парализираха и го оставиха  да лежи неподвижно на седалката.

-        Стига си дивял, мъртвецо. Аз съм такси, а не линейка за душевно болни. Стой си кротко, иначе пак ще потече ток в тялото ти. – яростно извика шофьора и зареди още един газов патрон на пистолета си.

Няколко минути по-късно Стрийт отвори очи, усети нов прилив на енергия в нищожните си мускули, която трябваше да запази за следващата си атака. Почти незабелязано бръкна в десния джоб на панталона си и извади евтина запалка от прозрачна пластмаса. Приближи я до меката тапицерия на колата и с треперещ палец  завъртя колелцето, така че то силно отърка кремъка. Появиха се искри, но не и пламък. Шофьорът се обърна по посока на идващия звук и видя запалката в ръце на Стрийт, извади отново електрошоковия пистолет и стреля, но беше твърде късно. Седалката пламна от последния опит на Стивън, а той самият лежеше неподвижно на десетина сантиметра от появилия се малък огън.

-        По дяволите, копеле. Как ще ми запалиш колата? Ще те убия! – ревеше мургавият шофьор.

Той наби спирачки и слезе от автомобила, после отвори внимателно задната врата, сякаш се опитваше да намали риска от надраскване на новата му кола. Влезе вътре при Стрийт и му фрасна един юмрук, за да се убеди, че няма да му направи нищо, докато гаси пожара. Но този удар повече помогна на “извозвача”, от колкото да го омаломощи, изкарвайки го от шока на електрическия заряд. Стивън ритна с коляно легналия върху него шофьор точно в слабините и го бутна  настрани, така че да освободи пътя си. После се измъкна от колата, затръшквайки вратата след себе си, бързо се добра до таблото на колата и натисна  сивия бутон в ляво от кормилото, които заключи вратите. Взе оставения на седалката електрошоков пистолет и го зареди с още един патрон, който секунда след това прониза тялото на шофьора. Сега няколко минути щеше да е парализиран, точно толкова време беше необходимо огънят да се разрасне, така че да не може да бъде потушен от един човек. Стивън затвори предната врата на возилото, а въздухът в нея бързо започна да се сгъстява.

-        Ще се удуши, мръсникът. – усмихнато каза Стрийт и сам не повярва, че тези думи излязоха от устата му.

Заряза колата и тръгна към сметището, вероятно му оставаше още километър. След стотина метра чу взрив, но дори не потрепна, направи няколко крачки встрани до пъстрата поляна и откъсна единственото цвете. Помири са го и го хвърли назад.

-        Мир на праха му.

Нощният мрак вече се спускаше като тъмна завеса над червеникавия хоризонт, когато Стивън и неговия добър приятел от гимназията  Бялото куче пътуваха към града. Викаха му Бялото куче, защото като студент единственият начин да изкара тройка по даден предмет, беше като разхожда голямото бяло куче на директорката, която от благодарност подправяше двойките му. Сега той живееше в средата на бунището и се занимаваше с доставки на всякакъв вид оръжие -  от бръснарски ножчета до снаряди, способни да затрият град с размерите на Ню Йорк. Бялото куче разбира се знаеше всичко за фамилия Маккейн – негови основни клиенти на малокалибрени оръжия. Обясни накратко на Стивън с какво се занимават и къде живеят, като не пропусна да отбележи, че това са едни от най-потайните и същевременно най-опасните престъпници в САЩ и едва ли ще е лесно да влезе в дома им необезпокояван, особено сега, когато го търсят под дърво и камък.

-        Не се притеснявай за мен Бяло куче. – усмихна се Стивън и потупа спътника си по рамото, на което имаше татуировка на малко чихуахуа.

-        Просто исках да те предупредя,  тези не са обикновени играчи. Не знам как си се заместил с тях, но внимавай. – изричайки това, Бялото куче натисна спирачките на стария си форд. – Хайде, слизай от колата ми, не искам да забележи някой, че се познаваме.

Стивън скочи бързо от таратайката и отвори багажника, взе голям спортен сак, който ако се съдеше по размерите му, едва ли беше пълен с хляб и вода. Стрийт благодари на своя приятел и се сбогува с него, поемайки пътя към града.

Не беше изминал повече от километър, когато зад него се чу дундуркането на ламаринени кутии по прашния друм. Бялото куче се връщаше при него, спря колата на сантиметри от бедрата му и подаде на Стивън малка кутийка с размерите на двоен чийзбургер.

- Отвори това, когато наистина попаднеш в безизходица. И се пази, знаеш че при моето бунище не растат много цветя, а на погребение без китки не ходя, така че успех. – това бяха последните думи на Бялото куче, преди да отпраши към своя оръжеен склад.

Имението на фамилия Маккейн се простираше на повече от 20 декара борова гора на главният път “На края на града” и макар отвън да изглеждаше безлюдно, гъмжеше от охрана. Стивън знаеше това от своя приятел Бялото куче, който срещу добро заплащане му беше намерил, незнайно от къде, карта на имението и разположението на охраната. Броят на пазителите беше около 30 в двора и още трима  доверени охранители, които гарантираха сигурността в самата къща. Шансът да проникне вътре без да го забележат беше почти нулев, но не и невъзможен. Стивън набра от една телефонна кабинка номера  на фирма “Графтравел”за наемане на транспортни автомобили, а после умислено отвори вестника в ръката си на последната страница. Загради няколко адреса с черния си химикал, който винаги носеше в себе си, в случай, че му хрумне някое интересно име за улица, и повика такси. Няколко часа след това беше изпълнил задачите си за деня, планът му трябваше да проработи. Сега трябваше да поспи, защото следващия ден можеше да се окаже най-дългия в живота му.

Слънцето вече се показваше над острите борови върхове, когато автобусът на “Графтравел” запуши на петдесетина метра от входната врата на имението “Маккейн”. Шофьорът изгаси мотора, сложи тъмните си очила и бейзболна шапка на “Флорида Мерлинс” и отвори вратите на пушещото возило.

-        Хайде, слизайте всички, явно проклетият автобус пак е решил да ми погажда номера. – извика закръгленият водач.

Миг след това от автобуса се изсипаха 44 млади хубави момичета, които сякаш отиваха на конкурс за най-оскъдно бельо. Красотата на тези ангелски създания не можеше да се измери дори с обаянието на най-известните порно звезди, всички те сякаш бяха избирани от най-добрия ценител на женска плът. Момичетата стояха плътно до автобуса и потриваха пищните си тела интензивно с ръце, точно както им беше наредено, докато ситни капчици дъжд атакуваха изрязаните им потничета и с това подсилваха остротата на зърната им.

Стивън, който беше наел всичките тези проститутки от нощните барове в града, се надяваше всичко да протече точно така, както го бе планувал. Той знаеше, че единственото, което може да накара един пазач да напусне поста си, са именно горещите тела на десетки зажаднели за ласка красавици.

Резултатът от похарчените за проститутки пари не закъсня. Трима охранители се приближиха до автобуса и попитаха шофьора защо са спрели. Стивън, който изпълняваше ролята на водача, им обясни, че старият  автобус отново е изпушил и до 2 часа ще дойде друг да прибере момичетата. Пазачите бързо му повярваха, тъй като безплатната гледка, която им се предлагаше,  не можеше дори да се сравни с нахълтване в съблекалнята на мажоретките от “Ню Йорк Никс”.

След около петнадесет минути Стрийт отново преброи охранителите, които се забавляваха с момичетата, бяха точно 29. Липсваше само един, който можеше да му провали плановете, но Стивън нямаше време да чака. Каза си на ум “От къде да пък да предположа, че ще има обратни сред охраната.” и се запъти към главния вход, незабелязан от никого.

Пълничкият шофьор се беше допрял до голямо мъхесто дърво, близо до огромния бял палат на семейство Маккейн. Стрийт обмисляше как може да влезе вътре, да обезвреди тримата пазачи и после да постави два куршума на челото на госпожа и господин Маккейн. И колкото и кроткият му по принцип нрав да не можеше да си представи как убива хладнокръвно, трябваше да го направи, ако иска да остане жив. Той извади от черния сак боеприпасите, които беше закупил от Бялото куче и се въоръжи като командос, не забрави да вземе й малката кутийка за спешни случай, подарена от приятеля му. Единственото, което му създаде малък проблем беше военният колан за куршуми, който той преметна през рамо, тъй като големият му корем не му позволяваше да го закопчее през кръста.

Стивън се запъти към един от отворените прозорци, от който се долавяха груби, мъжки гласове, бавно притича под перваза и подаде плахо глава, за да огледа мрачната стая. На масата, в средата на помещението, стояха трима гладко избръснати охранители с пистолети “Магнум специал” със сменяеми барабани, ако не го лъжеха познанията му от казармата, които небрежно бяха подпъхнати в черните им панталони.  Стрийт не мисли дълго, бръкна в предния джоб на зеленикавата си риза и извади малка кръгла граната с размерите на мандарина. Сложи пръста си в малкото пръстенче и се усмихна, после хвърли граната в стаята и затвори рязко прозореца, като единствената мисъл, която сега се появяваше в съзнанието му, бе “с един удар, три заека”.

Пазачите бързо скочиха от местата си и инстинктивно заоглеждаха помещението за нападател, но само след няколко секунди съскащият газ от гранатата навлезе дълбоко в дробовете им, така че те се строполиха на земята.

Стивън не дочака цялото представление по отстраняването на охранителите да приключи, и вече стоеше точно пред входната врата и се ослушваше за необичайни звуци. След като се увери, че всичко е наред, хвана уверено дръжката на вратата и натисна надолу, когато чу зад него силен плясък във фонтана. Обърна се рязко, извадил малък пистолет и отворил широко очи, сякаш искаше да обхване по-голям периметър със зрението си и стреля във водата зад него.  Чуха се странни звуци, сякаш някой се бореше за живота си, но високият праг на фонтана не позволяваше на Стрийт да види случващото се. Той здраво стисна пистолета и тръгна да се приближава към  водата, когато една мокра до кости котка изскочи рязко от нея, сякаш това беше последният й, девети живот, с който не искаше да се разделя.

-        По дяволите, шибана котка, изкара ми акъла! – измърмори Стивън под носа си и се запъти към входната врата.

Стрийт чу силни крясъци в една стая в дъното на коридора, която ако не го лъжеше картата на Бялото куче беше спалнята. Вероятно госпожа Маккейн сега яздеше нейния съпруг и изобщо не се срамуваше да издава звуци като незадоволена тинейджърка.

Стивън се доближи до помещението, което беше отделено от коридора от масивна дъбова врата със златиста дръжка, и извади още една граната. Доближи показалеца си до пръстенчето и после я прибра отново в раницата си.

-        Не, няма да ги убивам така. Искам да се запозная с тези негодници, ще ги застрелям право между очите. – това бяха последните думи на извозвача преди да влезе в стаята с насочен пистолет право срещу семейство Маккейн.

-        Хей, ти, я слизай от малкото патенце на съпруга си и си вдигни ръцете, така че да ги виждам. – извика яростно Стивън на госпожа Маккейн. – Дебелако, а ти си сложи нещо върху клюмналия член и ме гледай право в очите. Мръднеш ли – мъртъв си.

-        Господин Извозвач, не очаквах да се видим, изненадва те ме, наистина. – спокойно проговори господарят Маккейн. Нека преговаряме, сигурен съм, че ще се разберем нещо. Между другото не искате ли да чукате жена ми. Тя е ваша, само ме освободете, ще получите и още един милион долара в кеш – веднага.

-        Гнусяр, изчезвай от тук, не ти искам шибаната жена, нито пък парите. Кажи какъв беше този бумеранг и какво значи “Всичко се връща!”.

-        Успокой се, Стивън. Просто напоследък се чувствам толкова велик, че започнах да разчиствам старите неприятели на моите деди. Ти случайно си един сред тях. Но понеже съм добър, реших да те предупредя, че ще бъдеш убит.

-        Никой освен теб, няма да бъде убит, копеле. – извика гръмко Стрийт. Ще ти пръсна мозъка и ще гледам как кръвта ти се стича по гърдите на жена ти.

-        Чакай, чакай, не ме познаваш, виждаш ме за първи път, недей ме убива. Казах ти, ще се разберем някак, два милиона устройват ли те, плюс дъщеря ми и жена ми?

-        Казах, не!

Изричайки това Стивън прати точно два куршума в главите на семейство Маккейн и пъхна пистолета в панталоните си, после бавно се измъкна от къщата, захвърли оръжията в малкото езеро в края на двора и тръгна към автобуса.

Охранителите още се забавляваха с момичетата, когато Стивън извика:

-        Момчета, махнете си лапите от девойките, трябва да тръгваме, а вие да се върнете по местата си.

Стивън Стрийт седеше в любимото си заведение “Бургерът на патето” и отдавна беше пресрочил десетте минути, които никога преди не си позволяваше да надхвърли.

След тридесетина минути, след като се беше насладил на невероятния вкус и мирис на бургерите, реши да си тръгва. Извади от кожената си, квадратна чанта портмонето и се насочи към касата да плаща, като неволно ръката му извади малката кутийка, подарена му от Бялото куче. Стрийт напълно я беше забравил, тъй като тя изобщо не му беше потрябвала при нападението на семейство Маккейн.

-        Може би пък сега е момента да я отворя. Защо не? – каза си на ум извозвачът и отвори кутийката.

В нея имаше малко парче плат, на което беше написано нещо с черен химикал. Стрийт го извади и го зачете сричайки.

“Съжалявам, стари приятелю, но не можех да загубя добри клиенти като семейство Маккейн, затова минути след като те оставих първия път, им се обадих и ги предупредих, че ще ги навестиш. Те вече не са в къщата си! Написах ти това, за да не ми тежи на съвестта, ако те убият. Дръж се приятелю, един ден всички отиваме там горе.”