Прочетен: 5870 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 03.09.2009 23:03
Вече 34 години работеше същата скучна работа, която наследи от баща си като подарък за осемнадесетият му рожден ден. Стивън Стрийт беше седмо поколение “извозвач” и макар да печелеше малко, професията му гарантираше безплатен вход до всяко едно място в родния му град Карт Ауей. Той беше нагърбен с тежката задача да наименова всички улици в града, което не беше никак лесно в бързо развиващия се миньорски град. Само в последните 3 месеца беше дал имена на 12 нови улици, 2 булеварда и една крайпътна закусвалня, която не влизаше в задълженията му, но спечели 50 необложени с данъци американски долара от собственика на заведението.
Стивън беше нисък с тъмно кестенява коса, която в последните години силно беше уредяла, тъй като Стрийт ежеседмично посещаваше козметик, за да изскубе белите косми от темето си. Носеше винаги мръсно зелен костюм, грижливо комбиниран с бели, памучни чорапи „Найк“, които получи от голямата спортна марка след като кръсти централната улица в града на тяхно име. Стивън беше скромен и изключително кротък чиновник, и макар рядко да изпускаше нервите си, избухваше всеки път, когато трябваше да обясни на някой професията си “извозвач”. Името на тази безизвестна длъжност произхождаше от преди повече от 500 години, когато кметското настоятелство в града изпитало нужда да наименова улиците. По това време хората се нуждаели от имената на пътищата само когато някой починел, за да може след време да се установи къде е починал, на кого принадлежи земята и колко са живите наследници. Професията била назована именно "извозвач", защото гробарите питали за името на улицата винаги когато извозвали трупа от дома му към гробището.
Пети юни не се различаваше с нищо от предходния топъл, задушлив ден, освен с това, че днес Стивън трябваше да получи повишение, което той дълго чакаше. Щеше да бъде назначен на позицията “Главен извозвач” на целия щат и освен голямата заплата, щеше да получи звучното съчитание пред името си “Гл. изв. Стивън Стрийт”. Никой от семейството му не бе достигал до тази високопоставена позиция и за него това щеше да бъде сбъдната мечта на няколко поколения Стрийт. Оставаха няколко часа преди повишението, което не беше нищо повече от превзето стискане на ръце и връчване на бял, подпечатан лист хартия, но за него бе тържествена церемония, сравнима с кралско коронясване.
Секретарката почука на вратата му и без да дочака отговор влезе в малкия, бял кабинет, в който прашен, слънчев лъч осветяваше лицето на Стивън, сякаш бе известна холивудска звезда. Младото момиче се усмихна лицемерно на Стрийт, сякаш вече знаеше за неговото повишение, и остави голям черен пакет с размерите на телевизор върху бюрото му. Извозвачът се учуди, никога не бе получавал колет с подобни размери лично в бюрото си, но после се досети, че сигурно е подарък от службата за преданата му работа. Отстрани на колета имаше сив надпис, който едва се забелязваше върху тъмна повърхност, върху която беше напечатан. Трябваше му повече от минута да различи надписа “Сладкарски цех “На края на града”, за Стивън Стрийт”. Развълнуван от това, което го очакваше, той отвори внимателно кутията, запазвайки целостта на опаковъчната хартия, и се изкикоти силно и продължително, като правеше кратки паузи, за да поеме нова струя въздух. На дъното на големия колет беше залепен с прозрачни лепенки дървен бумеранг, украсен с пъстри, африкански знаци. Стивън внимателно извади странния подарък от пакета и го прибра в старата си платнена чанта, погледна часовника си и излезе. Беше време отново да засити глада си със свежите сандвичи от любимото си заведение “Бургерът на патето” преди да се върне в бюрото и да продължи работа си. Трябваше до края на деня да даде името на още една улица, която обмисляше да кръсти на себе си, веднага след като бъде повишен точно 16:00 в канцеларията на шефа Харисон.
Максимумът, който можеше да си позволи Стрийт беше 10 минути, според него всяка следваща минута в “Бургерът на патето” можеше така да напои дрехите му с всевъзможни миризми, че излизайки навън да се превърне в ходеш рекламен бургер на фирмата. Той не можеше да си позволи тази допълнителна работа, затова винаги напускаше заведението минута преди крайното време. Сега бавно дояждаше последния бургер със сирене и маслини по пътя за работа и размишляваше какво ли значи целият този подарък – черна, голяма кутия със сив надпис от сладкарски цех и малък африкански бумеранг, пъхнат в нея. Всичко това толкова го объркваше, че дори не знаеше какво да прави с този бумеранг. Може би пък шефовете му бяха скроили този номер, за да намекнат за овалния му корем, който се дължеше на нездравословния му начин на живот, и го амбицират да спортува.
Извади бумеранга от чантата си и го хвърли силно, стоейки с гръб към яркото слънце. Африканския дар прелетя двадесетина метра и се върна при него, което изненада Стивън. Помисли си, че или бумерангът е много качествена изработка или просто той е прекалено добър във всичко, с което се захванеше. После прибра подаръка в чантата и се запъти към сградата, където работеше. Единственото, което сега го интересуваше беше неговото повишение, представяше си хилядите автографи, които ежедневно щеше да раздава, множеството пищни девойки, които щяха да искат да кръсти на тяхно име някоя улица или булевард, а защо не и цял град.
Сега сивите, потрошени плочки пред входа на административната сграда му приличаха на червен килим, а стария пазач на входа – изискан, млад портиер с тъмно син костюм, който винаги ще го посреща с перманентна усмивка.
- Как си, Патрик? – извика Стивън на портиера, повдигайки гладко избръсната си брадичка.
- Е, как да е? Всъщност, ти от къде знаеш името ми? Никога не си ме поздравявал?
- Няма значение, важното е, че го знам! – отговори Стрийт и прескочи две хлътнали стъпала, които отделяха входната врата от “червения килим”.
- Господин, Стрийт, трябва да ви кажа нещо! – портиерът бързо смени лъчезарното си изражение със сериозно и строго. – Имам нареждане да не ви пускам повече в сградата. А това тук е документът ви за уволнение.
- Но как, защо, подиграваш ли ми се? – крещеше извозвачът. – Каква е причината?
- Не знам, нищо не ми казаха, само че сте уволнен. Довиждане, господине.
- Патрик, ще се върна, да знаеш. – за последен път извика Стивън преди да поеме пътя към дома си.
- А, и още нещо, никога повече не приемайте колети от “Сладкарски цех “На края на града”.
Стрийт седеше напрегнат върху дървения стол, чийто лак с цвят на лазурен палисандър отдавна се бе протъркал от ежедневния натиск, и гледаше замислен в монитора си. Беше въвел в търсачката на “гугъл” името на сладкарския цех и сега разглеждаше резултатите. Първите десет намерени файла съдържаха само информация за поръчки на торти, пасти и безалкохолни напитки, които определено не му вършеха работа. Какво ли означаваше този цех и защо беше уволнен, именно заради колета? Дали някой беше разбрал какво има вътре? Толкова много въпроси задръстваха главата му в момента и на нито един от тях не знаеше отговора, дори елементарно предположение нямаше.
След час тършуване в интернет пространството без резултат, се беше отчаял напълно, да загубиш работата си, точно преди да бъдеш повишен заради нещо, за което няма никаква информация, дори адрес липсваше на този тайнствен цех – това си беше просто ужасен сън. Тогава му хрумна нещо, написа първо кратък имейл на “гугъл”, че търсачката им е напълно безполезна, а после набра кратък телефонен номер, като въведе код пред него, за да скрие номера. Говори близо 10 минути, а после бавно затвори слушалката, сякаш очакваше да чуе още нещо.
Кънтящият звук за получено писмо на електронната му поща разтресе насъбралия се върху колоната двумесечен прах.
Най-накрая! – обнадеждено извика Стивън и скочи от леглото си.
Седна отново пред компютъра, въведе дванадесет цифрената си парола без да поглежда клавиатурата и отвори единственото писмо в пощата си. Беше адресирано от неговия стар приятел Дилън Браун от чикагската тайна служба за сигурност, която никой не знаеше с какво се занимава, освен малкия й екип от десет професионалисти.
Стивън започна да чете писмото, осмисляйки няколко пъти всяка написана дума.
“Здравей Стив, забравих да ти кажа, че скоро бях в Китай. Там е страхотно и ако досега не си пробвал азиатска жена много си загубил, реванширай се веднага, а сега по въпроса ти. Сладкарският цех, за който спомена е организирана престъпна група, която според нашите данни управлява от твоя град, но никой не знае от къде точно. Дейността им главно се характеризира с извършването на поръчкови убийства, като всичките им смъртни случай досега са придружени с невероятни вкусни торти. Дори в последно време полицията в Чикаго се радва, когато има смъртен случай от тях, тъй като първият отзовал се полицейски екип пирува с оставения сладкиш. Това е всичко, което знам. До скоро приятелю и не забравяй съвета ми за китайките.”
Стрийт още не можеше да проумее написаното в имейл-а, беше се хванал здраво с две ръце за главата и търсеше някаква връзка между него и престъпната организация. Всичко, което му идваше на ум или беше твърде абсурдно или беше свързано с вкусна сметанова торта върху изстиналото му тяло.
Хрумна му идея. Облече с пъргавина на пантера зеления си костюм, сложи идеално лъснатите му за повишението черни обувки и излезе навън, сливайки се с тълпата от хора.
Няколко часа след това се намираше в градската библиотека, в стаичката на семейство Стрийт, до която имаха достъп само десет души, девет от които вече бяха починали. Всички имена на улици, булеварди и малки пътечки, събирани през вековете от семейство Стрийт се намираха тук. Знаеше, че отговорът е някъде тук. Разлистваше записките на своите потомци, опитваше се да сравнява улици, да прави връзки между отделните квартали, докато накрая не попадна на това което търсеше. В една записка от 5 април 1750 година, точно когато първия член на фамилията Стрийт стъпва в длъжност и измества тогавашната фамилия Маккейн, заемала тази позиция повече от 200 години, беше записано:
“ Аз, Джон Стрийт, новият извозвач на град Карт Ауей, решавам следната улица на име “Маккейн” да се преименува на “На края на града”. Причините са съмнения за незаконна дейност на фалимия Маккейн, както и мои лични наблюдения, които изискват от мен да сменя името на улицата.”
Ето кой е пратил колета. – Стивън изрече на глас мислите си. – Но какво трябва да означава това по дяволите?
Последният член на фамилията Стрийт не знаше какво да прави, какво искаха те от него, защо му пратиха бумеранг и защо повече от 200 години никой не ги бе чувал. Всъщност Стивън не знаеше почти нищо за своите пра роднини, заемали тази длъжност, освен за своя баща. Това беше причината да надникне в малка книга с биографиите на всички, заемали тази позиция от създаването й.
Пол Маккейн – 1549 – 26 години стаж. Управлявал до последния си ден.
Елтън Маккейн – 1575 – 50 години стаж. Управлявал до последния си ден.
.....
Ник Стрийт – 1750 – 1 ден стаж. Жестоко убит.
Последното го вцепени, явно някой беше убил неговия пра пра дядо само заради едно име или имаше и нещо друго. Разлисти на другата страница и откри малко листче, което съдейки по гланцираната хартия беше поставено съвсем наскоро. На хартията имаше снимка на африкански бумеранг точно като неговия, а под нея надпис: “Всичко се връща!”
..... Следва продължение ....
08.05.2008 14:08
09.05.2008 15:06
10.05.2008 11:43
10.05.2008 11:43
21.05.2008 12:14
само да кажа: африканците не са ползвали бумеранг. той е изключително австралийска заслуга.
харесвам разказите ти :)
24.05.2008 17:45
25.05.2008 17:42
24.10.2012 12:45
01.11.2012 09:35
