Джил и Мърсър бяха студенти, последен курс “Фотография” в Луизианския университет, който отдавна беше загубил славата, която му се носеше преди години. Двамата американци, решени да подобрят своите фотографски способности в снимането в затъмнени пространства, се бяха озовали в Германия, която определено изобилстваше от мрачни замъци и сенчести църкви.

Кьолнската катедрала вече се изпразваше, стотици хора се бяха събрали пред двата тесни изхода като рояци пчели пред кошер и макар да говореха тихо, спазвайки неписаните правила за църковните пространства,  залата кънтеше. Джил и Мърсър правиха последни снимки на пъстро оцветените, може би високи около десетина метра, прозорци. Това вероятно щяха да станат най-хубавите им снимки, тъй като естествената светлина щеше да компенсира липсата на светкавица, чието използване бе строго забранено в Кьолнския дом.

-  Хайде Джил, достатъчно за днес! Мисля, че направихме хубави фотоси. – измърмори Мърсър и кимна с глава към изхода.

-  Е стига де, скъпи. Не искаш ли да си направим и ние малко снимки, стига съм снимала тези очукани от времето бездушни статуи. – иронично се усмихна американката, настройвайки камерата си.

-  Добре тогава, дай ми една целувка за стимул и да ходим да си направим малко горещи снимки до онези саркофази. Едва ли ще ни се сърдят, сигурно отдавна са се разложили в тези каменни кутии.

Студентът хвана Джил за ръката и я помъкна към гробница в дъното на дългата зала. Точно преди да влязат и да усетят под краката си ситния готически мрамор, някой ги дръпна и с трудно разбираем английски им обясни, че катедралата вече затваря за посетители и не може да се влиза вече при мъртвите кардинали. Джил не го послуша, беше непокорно момиче, което бе наследило освен красивите очи на баща си, а и умението му да убеждава хората. Няколко минути по-късно двамата бяха в гробницата, която погледната отгоре приличаше на подкова, около която се простираха саркофазите на управляващите кардинали през вековете. Младият фотограф щракна няколко пъти русокосата си приятелка до различните клетки на мъртъвците и я подкани да тръгват. Мърсър беше притеснителен по характер и трудно правеше нещо, което преминаваше границите на позволеното. Но Джил беше негова пълна противоположност, обичаше неприятностите и не пропускаше възможност да опита от горчивия им вкус. Този път не бе изключение. Младата фотографка легна върху един огромен саркофаг, покрит с голяма каменна плоча, на която лежеше статуята на мъртвия властелин. Мърсър затвори очи, тъй като не можеше да гледа как приятелката му еротично бе възседнала мраморното тяло на кардинала и целуваше челото му, и натисна голямото черно копче на фотоапарата. Красивата студентка беше доволна от направената снимка и сега бавно отместваше крака, опитвайки се да слезе от високия ковчег. Подхлъзна се, точно преди да стъпи с единия крак на земята, и удари тялото си в надгробната статуя. Капака се отмести леко. Любопитството на Джил  надделя над болката от падането и тя направи няколко опита да отвори кутията докрай. Последния напън отмести тежкия мрамор и студентката погледна вътре. През цялото това време, Мърсър разглеждаше останалите саркофази, така че да не привличат много вниманието на охраната.

-  Хей ти, какво правиш там, защо си бутнала надгробната плоча. – извика един от пазачите и бързо тръгна към тях, изваждайки малък черен пистолет от обувката си.

-  Бързо Мърсър, бягай. – викаше младата студентка, тичайки към приятеля си.

-  Защо?! Какво видя там, Джил? – учудено питаше нейният спътник.

Приятелката му не отговори, краката и трепереха, а очите и шареха, търсейки начин да се измъкнат. Двамата бързо преминаха подковообразния коридор в гробницата и излязоха от сумрачното помещение, напоено с аромата на благородна кръв. Изходът от катедралата беше все още далеч, на около стотина метра пред тях, а пазачът бързо скъсяваше дистанцията. Мърсър обърна няколко пейки, докато тичаше към сводестия портал, надявайки се, че това ще забави преследвача. Оставаха може би десетина метра, когато щяха да излязат от катедралата и да се слеят с тълпата. Но точно тогава на изхода се появиха двама, облечени в черно, охранители, които размахваха оръжия срещу тях. Студентите се стъписаха и всичките им надежди за спасение се изпариха. Точно когато Джил реши да спре и да се свлече на земята, предавайки се в ръцете на пазителите, Мърсър я дръпна за ръката и я помъкна към един тесен тунел. Той продължаваше с тясно вито стълбище, което водеше до върха на една от кулите. Тръгнаха да се изкачват по хлътналите от времето и натиска стъпала, преследвачите ги последваха, като стъпките им се чуваха някъде близо зад тях. Бегълците не можеха да си позволят да се обърнат, защото щяха да изгубят натрупаната преднина. Стълбището нямаше край, тесните стъпала и вдлъбнатините по тях допълнително утежняваха положението им. Пазачите, навярно преминаваха по няколко пъти на ден този маршрут и бързо настигаха американците. Звукът от тежкото им дишане се приближаваше с всяка изминала секунда. Двамата студенти не спираха да тичат, макар да знаеха, че единственият път да слязат отново долу и да се измъкнат, бе точно по тези стълби, само че в обратна посока. Нямаха идея какво щяха да правят, когато се качат горе,  знаеха само, че трябва  да  мислят, и то бързо.

Двамата стъпиха на голяма, постлана с тежки, гладки камъни площадка, която навярно служеше за почивка на посетителите. Но сега те не бяха такива, трябваше да бързат. Младият фотограф забеляза, че стълбището се разделя на две по-тесни части, като едната имаше знак, който забраняваше преминаването по нея. Навярно едната част бе за изкачване, а другата за слизане – мислеше си Мърсър. Разделиха се бързо и поеха отново път нагоре – там където спасение нямаше. Преследвачите също тръгнаха нагоре по двете мрачни стълбища. Един от преследвачите тръгна по пътя, който беше избрал Мърсър, а другите двама последваха Джил.

Уплашената фотографка погледна през един от тесните прозорци и макар решетката да не и позволяваше да извади главата си и да погледне, видя че и остават около 40 метра до върха, съдейки по съседната кула. Започваше да губи сили, а охранителите не се отказаха и продължаваха да се чуват близо зад нея. След минути прекрачи и последното стъпало и видя, че е загубена. Нямаше къде да отиде, стоеше на тясна тераса, която заобикаляше от всички страни върха на кулата, и се чудеше какво да направи. Ако се предадеше в ръцете на преследвачите щяха да я убият, а сигурно преди това и изнасилят, а ако скочеше щеше да се размаже на паветата, на около 120 метра под нея. В последния момент забеляза една огромна червена шатра на площада между катедралата и римския музей. Тя беше част от немските коледни пазари, които барикадираха централните части на германските градове още от ноември.  Не мисли много, погледна за последно шатрата, събра кураж и извика. Минута по-късно двамата пазачи стояха на тясната тераса и наблюдаваха как стотици хора се бяха събрали в центъра на площада и оплакваха мъртвото тяло.

-  Да слизаме Роб, мисля, че свършихме нашата задача. Да се надяваме, че и Дилън е убил другия нарушител. – измърмори един от преследвачите и доволно потри ръце.

 

* * *

-  Как се добра до тук по дяволите? – с още треперещ от страх глас Джил питаше Мърсър, който спокойно нагласяше камерата си.

-  Усмихни се, скъпа. Тази снимка може би утре ще е на първа страница на всички по-известни всекидневници. – шеговито отговори студента, запаметявайки Джил с фотоапарата си.

-  Е кажи, какво стана с онзи, който те преследваше?

-  Според теб кой в момента лежи мъртъв на площада и събира хората, като мухи на развалена храна?

-  Ти си го убил?! – зачудено попита Джил.

-  Не съм го убил, той просто искаше да опита от  немските вурстчета, аз му помогнах по-бързо да стигне до тях. Хайде да тръгваме, имаме около 10 минути да се измъкнем, преди пазачите да установят, че това не е трупа на някой от нас, а мъртвото тяло на техния колега.

Двамата се отместиха от широкия прозорец, който се намираше точно под терасата, която обикаляше кулата, и тръгнаха да слизат по стръмното стълбище, когато Джил побутна ведро приятеля си.

-  Ей, Мърсър, искам да направя още нещо преди да си тръгнем.

-  Какво пак си наумила, скъпа?

-  Искам да направя няколко снимки на ракетите, натъпкани в онзи мраморен саркофаг.

Прочела съм абсолютно всичките ти разкази, и затова ми беше направило впечатление, беше изтрил "Тайната на кардинала". Благодаря, че го добави пак. Пишеш страхотно и стилът ти много ми харесва. Продължай в този дух! Успех!

за милите думи :)

че отново се завърна :))))

Думите, които казвам не са само "мили думи", защото милите думи се забравят на момента, а твоите разкази не са написани за да се забравят!Поне според мен!Аз вече съм си ги архивирала!:)

Давай, имаш страхотен талант!